Свидетел на огъня [bg]

— Как попадна в „Биргитагорден“, Тула? — пита той.

— Бях в Льовста… Случиха се едни работи, дето май не бяха от най-хубавите — разказва тя и свежда поглед. — Така че се озовах при момичетата, които са заключени, макар да съм твърде малка… Пазех се да съм спокойна, зяпах телевизия и след година и четири месеца ме преместиха в „Биргитагорден“.

— Каква е разликата… ако сравниш с Льовста?

— Тя е, че… „Биргитагорден“ е като истински дом, така ми се струва… Има килими на пода, мебелите не са закрепени с някакви си там шибани винтове за стените… А и не е заключено навсякъде, няма алармена инсталация… Оставят те да спиш на мира и те хранят с готвена храна.

Юна кимва и с ъгълчето на окото си зърва, че лицето за подкрепа още цъка по телефона си. Психоложката Лиса Йерн диша през носа си, докато ги слуша.

— Какво имаше за ядене вчера?

— Такос — отговаря Тула.

— Всички ли бяха на вечерята?

Тя свива рамене.

— Така ми се струва.

— И Миранда ли? И тя ли яде такос снощи?

— Трябва само да ѝ разпорите корема и да проверите — не сте ли го направили?

— Не, не сме.

— Защо?

— Още не сме имали време.

Тула разтяга устни в полуусмивка и после започва да издърпва висящ конец от панталоните си. Ноктите ѝ са изгризани и кожичките — откъснати.

— Аз погледнах в изолатора — беше много ужасно — казва Тула и започва да се люлее напред-назад.

— Видя ли как лежеше Миранда? — пита Юна след малко.

— Да, ето така — бързо отвръща Тула и закрива лице с длани.

— Защо е направила така, как мислиш?

Тула подритва ръба на килима и пак го стъпква надолу:

— Може да я е било страх.

— Виждала ли е някой друг да прави така? — пита Юна небрежно.

— Не — отговаря Тула и се почесва по врата.

— Не ви заключват по стаите, нали?

— Почти като свободен режим е — усмихва се Тула.

— Обичайно ли е да се измъквате нощем?

— Не и аз.

Тула присвива устни и се престорва, че ще стреля по психоложката с показалец.

— Защо? — иска да знае Юна.

Тя среща погледа му и тихо изрича:

— Страх ме е от тъмното.

— А другите?

Юна вижда Лиса Йерн, която слуша, сбърчила раздразнено чело.

— Да — прошепва Тула.

— Какво правят, когато се измъкват?

Тя свежда поглед и се усмихва сякаш на себе си.

— Нали те са по-големи от теб — продължава Юна.

— Да — отговаря тя и по бузите и шията ѝ се разлива руменина.

— С момчета ли се срещат?

Момичето кимва.

— И Вики ли прави така?

— Да, тя се измъква навън нощем — казва Тула и се накланя към Юна.

— Знаеш ли при кого ходи?

— При Денис.

— Кой е той?

— Не знам — прошепва тя и облизва устните си.

— Но се казва Денис? Знаеш ли му фамилията?

— Не.

— Колко време я няма?

Тула свива рамене и започва да чопли разлепено парче тиксо от долната страна на възглавничката на стола.

31

Прокурорката Сусан Йост чака пред хотел „Ибис“ до един голям форд „Феърлейн“. Кръглото ѝ лице е без грим. Русата ѝ коса е прибрана на конска опашка, облечена е с дълъг черен панталон и сиво сако. Чесала се е силно по шията и едното ръбче на яката на ризата ѝ стърчи нагоре.

— Имаш ли нещо против да си поиграя малко на ченге? — пита тя и се изчервява.

— Напротив — казва Юна и се ръкува с нея.

— В момента чукаме по хорските врати, претърсваме гаражи, кашони, паркинги и прочие — обяснява тя сериозно. — Затягаме мрежата, не са толкова много местата, където можеш да скриеш автомобил…

— Не, не са.

— Но, разбира се, сега, когато имаме име, нещата се развиват малко по-бързо — усмихва се тя и отваря предната врата на големия форд. — В околността живеят четирима души на име Денис.

— Ще карам след теб — казва Юна и се качва във волвото си.

Американската кола се поклаща, когато излиза на пътя, и се насочва към Индал. Юна шофира зад нея и си мисли за Вики.

Майка ѝ, Суси Бенет, била наркоманка и бездомна до миналата година, когато починала. Вики е живяла при различни приемни семейства и домове от шестгодишна възраст и вероятно бързо се е научила да прекъсва и да създава нови отношения.

Ако Вики се измъква тайно и се среща с някого нощем, то той би трябвало да е в непосредствена близост. Може би я чака в гората или на чакълестия път, може би пък тя върви по шосе 86 до къщата му в Багбьоле или Вестлонинг.

Асфалтът съхне, дъждовната вода се събира в канавките и плитки локви. Небето е започнало да се прояснява, но в гората все още капе.