— Имаме обявени за издирване лица — съобщава радиоводещият, след което зачита дословно текста: — Полицията издирва петнайсетгодишно момиче и четиригодишно момче, възможно е да са заедно. Момичето е с дълга руса коса, а момчето носи очила и е облечено с тъмносин пуловер и тъмни джинси. Когато са ги видели за последен път, те са пътували в червена тойота „Аурис“ по шосе осемдесет и шест в посока Сундсвал. Молим ви да се свържете с полицията на сто и четиринайсет-четиринайсет, ако разполагате с информация…
Юна се изправя, отива до празната стая за почивка, сменя канала на П2, след което се връща на масата с чаша кафе. На дращещ запис се чува кристално ясен сопран. Това е Биргит Нилсон, която изпълнява партията на Брунхилда в „Пръстенът на нибелунгите“ от Вагнер.
Юна седи с чашата кафе в ръка и си мисли за малкото момченце, което е било отвлечено от момиче, навярно с психотично разстройство.
Вижда ги пред себе си, как се крият в един гараж, как момчето е принудено да лежи на одеяла на циментовия под, с тиксо на устата, завързано.
Трябва да е ужасно изплашено, ако все още е живо.
Юна продължава да чете техническия доклад.
Вече е установено със сигурност, че ключовете на Елисабет Грим са били в ключалката на изолатора в „Биргитагорден“, а ботушите, оставили кървави следи на местопрестъпленията, са се намирали в гардероба на Вики.
„Имаме две убийства — разсъждава Юна. Едното изглежда първично, а другото вторично. Миранда е била първичната жертва, ала за да може да я убие, извършителят е трябвало да вземе ключовете от Елисабет.“
Според възстановката на събитията, направена от техниците, възможно е отключващият фактор да е било скарване по-рано вечерта в петък, макар да е съществувало и по-отдавнашно съперничество.
Преди времето за лягане Вики Бенет е взела чука от склада и големите ботуши, които са се използвали от всички, след което е изчакала в стаята си. Когато другите ученички са били заспали, тя е отишла при медицинската сестра Елисабет Грим и е поискала от нея да ѝ даде ключовете. Елисабет отказала и избягала по коридора, вън на двора и влязла в пивоварната. Вики Бенет я последвала и я убила с чука, взела ключовете, върнала се пак в главната сграда, отключила изолатора и убила Миранда. По някаква причина след това вдигнала жертвата си и я сложила на леглото, като поставила дланите ѝ върху лицето. Вики се върнала в стаята си, скрила чука и ботушите, след което избягала през прозореца в гората.
Така си представяха, че са се развили събитията, техниците, извършили оглед на местопрестъплението.
Юна си мисли, че ще минат няколко седмици, преди Държавната криминална лаборатория да е готова с изследванията на пробите, и че техниците чисто и просто предполагат, че както Миранда, така и Елисабет са били убити с чука.
Ала Миранда е била пребита с камък.
Юна я вижда пред очите си: слабичко момиче на тесен дървен нар, кожата, побледняла като порцеланова, кръстосаните глезени, синината на бедрото, памучните гащички, миниатюрното бижу на пъпа, дланите, които лежат върху лицето ѝ.
„Защо е била пребита с камък, когато Вики е имала чук?“
Юна съсредоточено разглежда всяка една фотография от местопрестъплението, след което си представя случилото се, какъвто му е навикът. Поставя се на мястото на убиеца и се принуждава да погледне на всеки ужасяващ избор като на необходимост. За този, който убива, убийството е единственият възможен избор. Най-простото или най-доброто разрешение в момента.
Убийството не изглежда нито отблъскващо, нито зверско, а или рационално, или изкусително.
Понякога извършителят не може да види повече от един ход напред, има нужда да намери отдушник точно за това, оправдава само един-единствен удар. Следващият удар е отдалечен, има усещане, сякаш цели десетилетия го делят от него, преди и той внезапно да го помете като вълна. За убиеца смъртта може да бъде краят на епическа сага, която започва с първия удар и тринайсет секунди по-късно завършва с последния.
Всичко сочи към Вики Бенет, всички предполагат, че тя е убила Миранда и Елисабет, ала същевременно никой сякаш не смята Вики способна да извърши това: нито психически, нито физически.
„Ала всички хора го носят у себе си — мисли си Юна и прибира доклада в поставката за документи на Гунарсон. — Виждаме отраженията му в сънищата и фантазиите си. У всички ни е заложена склонност към насилие, но повечето от нас могат да я обуздаят.“