В главата ѝ през цялото време звучи плачът на Данте. Уплашен е и търси майка си, моли да го пуснат да се прибере при мама.
Тя трябва да стане.
Пиа си взема якето и отваря външната врата. Усеща в устата си вкус на кръв, когато отново сяда в колата под наем и я подкарва. Трябва да намери Данте. Ами ако седи в някоя канавка край пътя? Може би се е скрил под парче картон. Момичето може би просто го е оставило някъде?
Пътищата са тъмни и пусти. Изглежда почти всички спят. Тя се опитва да надзърне в черната мъгла отвъд фаровете.
Отива до мястото, където бе откраднат автомобилът ѝ, остава да седи с разтреперани ръце на волана, после обръща колата и тръгва обратно. Минава през малкото селище Индал, където се предполага, че е изчезнала колата с Данте. Бавно преминава покрай една предучилищна занималня, поема наслуки по „Сулгордсвеген“, след което продължава покрай тъмните къщи.
Нещо мърда под един батут, което я подтиква да спре рязко и да излезе от колата. Препъвайки се, влиза в един двор през нисък розов плет, който издира краката ѝ, продължава да върви до батута и вижда, че една тлъста котка се крие в мрака.
Обръща се към тухлената постройка и се взира в спуснатите завеси, а сърцето ѝ бие до пръсване.
— Данте? — извиква. — Данте? Мама е! Къде си?
Гласът ѝ е дрезгав и тъжен. В къщата светват лампи. Пиа прекосява поляната до следващата къща и позвънява на вратата, блъска по нея, след което продължава към една барака.
— Данте! — провиква се с цяло гърло.
Върви покрай къщите по „Сулгордсвеген“ и вика сина си, блъска с ръце по затворени врати на гаражи, отваря вратите на къщички за игра, проправя си път през бодливи живи плетове, пред един ров и отново излиза на „Индалсвеген“.
Една кола спира със свистене на гуми, тя отстъпва крачка назад и се строполява. Взира се в униформената полицайка, която бърза към нея.
— Добре ли сте?
Полицайката с голям нос и две руси плитки помага на Пиа, която я гледа с безумен поглед.
— Намерихте ли го? — пита Пиа.
Идва и другият полицай и казва, че ще я закарат у дома.
— Данте се страхува от тъмното — обяснява тя и чува колко хриптящо звучи гласът ѝ. — Аз съм майка му, но не бях търпелива с него, карах го да се върне в креватчето си, когато идваше при мен. Стоеше там по пижамка и ми казваше, че го е страх, но аз…
— Къде оставихте колата? — пита жената и хваща Пиа под мишница.
— Пуснете ме! — изкрещява Пиа и се отскубва. — Трябва да го намеря!
Тя удря полицайката по лицето и се разкрещява, когато я надвиват и притискат към асфалта. Бори се, за да се освободи, но те издърпват ръцете ѝ зад гърба и я държат неподвижно. Пиа усеща как брадичката ѝ силно се одира в асфалта и се разревава безпомощно като дете.
47
Юна Лина се замисля върху липсата на свидетели: изглежда, никой не знае нищо за Вики Бенет, никой не е видял нищо. Той шофира по чудно красивия път между тучни ниви и блестящи езера, докато стига до бяла каменна къща. На верандата расте лимоново дръвче в огромна саксия, с малки жълтеникавозелени плодове.
Позвънява на вратата, изчаква и после заобикаля къщата.
На белите градински мебели под ябълково дърво седи Натан Полок с голяма гипсова превръзка на крака.
— Натан?
Дребничкият мъж застива и се обръща към него. Засенчва си очите с длан, след което се усмихва изумено:
— Юна Лина, нима това си ти?
Сребристосивата коса на Натан е вързана на тънка конска опашка, преметната през едното му рамо. Облечен е в черен панталон и блуза с рехава плетка. Натан Полок е член на Националната комисия за разследване на убийства — група, състояща се от шестима експерти, които оказват помощ при трудни разследвания на убийства в цяла Швеция.
— Юна, много съжалявам за вътрешното разследване, аз не бих ти позволил да отидеш при „Бригадата“.
— Изборът си беше мой — казва Юна и сяда.
Натан бавно поклаща глава:
— Имах голяма разправия с Карлос, задето са те натопили така.
— Тогава ли си счупи крака? — пита Юна.
— Не, счупи ми го една разярена мечка, която се втурна в градината — отговаря Натан и усмивката му оголва златен зъб, който проблясва.
— Или пък падна от стълбата, докато береше ябълки — изказва предположение един звънък глас зад тях.
— Матилда! — възкликва Юна.
Изправя се и прегръща жената с гъста, червеникавокафява коса и с кожа, обсипана с лунички.