— Вярвам, че всъщност бяхме подготвени, доколкото е възможно, разбира се. Знаехме, че няма да е никак лесно, но… Имаш ли представа как работи цялата система? Имам предвид: първо има невероятна бюрокрация, трябваше да се срещаме със социални работници и консултанти, абсолютно всичко се гледа под лупа, от семейните финанси до сексуалния живот… Но щом веднъж ни одобриха, само след три дни се озовахме с едно дете на ръцете и трябваше да се оправяме сами. Много странно, може да си помисли човек. Не ни казаха нищо за нея, никой не си мръдна пръста да ни помогне.
— Звучи типично.
— Наистина искахме да сторим добро… и това момиче живя тук девет месеца с прекъсвания. Опитаха се да върнат детето у дома при майка ѝ сигурно сто пъти, обаче накрая неизменно откриваха Вики сред куп стари кашони в някой гараж до Стокхолм.
— Тъжна история — отбелязва Роберт.
— Накрая на Як му дойде до гуша от всички нощи, когато се налагаше светкавично да отидем да я вземем, да я откараме в спешното отделение или просто да я сложим във ваната и да я нахраним… Така или иначе пак щяхме да се разделим, но… една нощ просто ми заяви, че трябва да избера…
Елин се обръща с вяла усмивка към Роберт:
— Не мога да проумея защо трябваше да ме принуждава да избирам.
— Защото мисли само за себе си — отговаря Роберт.
— Но ние бяхме на разположение само за подкрепа, как можех да избирам между него и едно дете, което щеше да живее тук няколко месеца, нямаше логика… И той знаеше, че по онова време бях напълно зависима от него.
— Не — опитва се да възрази Роберт.
— Но това е истина, бях зависима — повтаря Елин. — Така че когато майката на Вики получи ново жилище, аз се съгласих той да се обади на социалната служба… Искам да кажа, този път всичко изглеждаше много добре с майката…
Гласът ѝ секва и Елин с изненада усеща как сълзите ѝ внезапно бликват.
— Защо не си ми разказвала за това преди?
Елин избърсва сълзите си и не знае защо лъже:
— Не е нещо важно, нещо, което да ме гложди отвътре.
— Човек трябва да гледа напред — казва Роберт, сякаш я извинява.
— Да — прошепва тя и захлупва лице в длани.
— Какво има? — пита той неспокойно.
— Роберт — въздъхва Елин и среща погледа му, — аз нямам нищо общо с това, но полицаят, който беше тук, ми каза, че Вики е убила двама души.
— Да нямаш предвид онази история, дето току-що се случи там на север, в Норланд?
— Не знам.
— Имаш ли някаква връзка с нея? — пита той бавно.
— Не, нямам.
— Защото не бива да те свързват с тази история.
— Знам… То се знае, с готовност бих направила нещо да ѝ помогна, но…
— Стой настрана.
— Може би е редно да се обадя на Як.
— Недей.
— Той трябва да научи.
— Не и от теб — възразява Роберт. — Само ще се разстроиш, знаеш, всеки път, когато говориш с него…
Тя се опитва да се усмихне в знак на съгласие и слага ръката си върху топлите пръсти на Роберт.
— Ела тук утре сутрин в осем часа и ще прегледаме точките от програмата за следващата седмица.
— Добре — съгласява се Роберт и излиза от стаята.
Елин взема телефона, но изчаква Роберт да затвори външната врата и да заключи след себе си, преди да набере номера на Як.
Гласът му звучи дрезгав и сънлив, когато отговаря:
— Елин? Знаеш ли колко е часът тук? Не можеш да продължаваш да ми звъниш…
— Спеше ли?
— Да.
— Сам ли?
— Не.
— Откровеността ти да ме нарани ли цели, или да…
— Ние сме разведени, Елин — прекъсва я той.
Елин влиза в спалнята, но се спира, загледана в голямото легло.
— Кажи, че ти липсвам — прошепва тя.
— Лека нощ, Елин.
— Можеш да получиш апартамента на Брум стрийт, ако искаш.
— Не го искам, ти си тази, която харесва Ню Йорк.
— Изглежда, че полицията смята, че Вики е убила двама души.
— Нашата Вики ли?
Устните ѝ се разтреперват, а в очите ѝ напират сълзи.
— Да… бяха тук и питаха за нея.
— Колко неприятно — тихо продумва той.
— Не можеш ли просто да дойдеш тук, имам нужда от теб… Ако искаш, вземи със себе си Нора, не ревнувам.
— Елин… няма да дойда в Стокхолм.
— Извинявай, че се обадих — казва Елин и затваря.
52
Високо горе на Кунгсбрун 21 се помещават Националният отдел за полицейски дела на прокуратурата и Отделът за вътрешни разследвания на Националната дирекция на полицията. Юна седи в един малък кабинет заедно с Микаел Боге, който е шеф на Отдела за вътрешни разследвания, и неговата секретарка Хелен Фиорин.