— Аз съм Каролин, станала е злополука, а Елисабет не се събужда, не мога да събудя Елисабет, затова се обадих на теб, не знам какво да правим.
— По краката ми има кръв — пищи Нина. — По краката ми има кръв…
— Успокой се — изкрещява Инди и се опитва да отведе Нина оттам.
— Какво става? — пита Даниел с глас, който изведнъж вече е буден и изпълнен със самообладание.
— Миранда е в килията, но е пълно с кръв — отвръща Каролин и преглъща тежко. — Не знам какво да…
— Сериозно ли е ранена? — пита той.
— Да, струва ми се… или аз…
— Каролин — прекъсва я Даниел, — ще се обадя да повикам линейка и така…
— А аз какво да направя? Какво да…
— Виж дали Миранда има нужда от помощ и се опитай да събудиш Елисабет — отговаря Даниел.
7
Централата за спешни случаи в Сундсвал се помещава в триетажна сграда от червени тухли на „Бьорнеборгсгатан“, до парка Бекпаркен. Ясмин обикновено няма никакви проблеми с нощните дежурства, но сега се чувства непривично уморена. Четири сутринта е и часът на вълка1 е отминал. Седи със слушалки пред компютъра и духа черното кафе в чашата си. В стаята за почивка разговорът и смеховете продължават. Снощи заглавията на вестниците тръбяха за операторка на спешни повиквания от полицията, която заработвала допълнително с телефонен секс. Оказа се, че била само на административна длъжност в компанията, която продавала такива услуги, но таблоидите го преиначаваха, все едно е приемала разговори от различно естество в централата за спешни случаи.
Ясмин поглежда над монитора навън през прозореца. Все още не е започнало да се развиделява. Един тир преминава с грохот. По-далеч по пътя има улична лампа. Бледото сияние осветява едно широколистно дърво, сиво електрическо табло и отрязък от празния тротоар.
Ясмин оставя чашата кафе и приема входящо обаждане:
— Телефон сто и дванайсет… Какво се е случило?
— Казвам се Даниел Грим, училищен психолог съм в „Биргитагорден“. Току-що ми позвъни една от възпитаничките ни. Прозвуча много сериозно. Трябва да отидете там.
— Можете ли да кажете какво се е случило? — пита Ясмин, докато търси „Биргитагорден“ на компютъра.
— Не зная, обади се едно от момичетата. Не разбрах добре думите ѝ, защото всички наоколо крещяха, а тя през плач говореше, че цялата стая била в кръв.
Ясмин прави знак на колежката си Ингрид Санден, че има нужда от още оператори.
— Вие самият там на място ли сте? — пита Ингрид в слушалката си.
— Не, у дома съм, спях, но едно от момичетата позвъни…
— За „Биргитагорден“, на север от Сунос, ли говорите? — пита Ясмин спокойно.
— Моля ви, побързайте — отвръща той с треперещ глас.
— Изпращаме полиция и линейка до „Биргитагорден“, на север от Сунос — повтаря Ясмин, за да потвърди.
Тя прекъсва разговора и незабавно повиква полиция и линейка. Ингрид продължава да разпитва Даниел:
— „Биргитагорден“ не е ли дом за младежи?
— Да, специален дом за младежи — отвръща той.
— Не би ли трябвало на място да има хора от персонала?
— Да, съпругата ми Елисабет е на дежурство, сега ще ѝ се обадя… не знам какво става, нищо не знам.
— Полицията е на път — отвръща Ингрид успокоително в слушалката и с крайчето на очите си вижда, че синята светлина на първата кола за спешна помощ вече се стрелва по пустата улица.
8
Тесният страничен път, който започва от шосе 86, пресича тъмната гора и води нагоре до Химелшон и „Биргитагорден“.
Чакълът хруска под гумите на полицейската кола и шумоли по калниците ѝ. Светлината на прожекторите играе между високите стволове на боровете.
— Била си тук и преди, а? — пита Ролф Викнер и превключва на четвърта.
— Да… преди няколко години едно момиче се опита да подпали една от постройките — отговаря Соня Раск.
— Защо ли не могат да се свържат с персонала, дявол го взел? — промърморва Ролф.
— Сигурно са заети до уши — каквото и да е станало — казва Соня.
— Но щеше да ни е от полза, ако бяхме научили малко повече.
— Да — съгласява се тя спокойно.
След това двамата колеги седят в мълчание един до друг и слушат комуникацията по полицейското радио. На път е линейка, още един полицейски автомобил е потеглил от участъка.
Пътят, както толкова много пътища за дървесина, се простира прав като конец. Гумите трещят над дупки и бабуни. Покрай тях се мержелеят стволове на дървета и синята светлина прониква във вътрешността на гората.
Соня докладва в участъка в същия миг, в който влизат на застлания с чакъл двор, между тъмночервените постройки на „Биргитагорден“.
1
Шведски филм, 1968 г., режисьор Ингмар Бергман. Сюжетът е свързан с поверието, че в 3 ч. след полунощ вълкът идва, за да прибира човешки животи. — Бел.ред.