Мамо, сърдита ли си ми за нещо?
107
Когато Юна отново излиза отвън, командосите са обърнали по лице човека с брадата. Той седи с гръб към стената, плаче и изглежда много отчаян.
— Търся едно момиче и едно момченце — казва Юна, съблича бронежилетката си и кляка пред него.
— Не ме бийте — пелтечи мъжът.
— Никой няма да те бие, но трябва да знам дали си виждал едно момиче тук, в този вагон.
— С пръст не съм я пипнал, само влязох след нея.
— Къде е тя сега?
— Само влязох след нея — отговаря той и облизва кръвта от устните си.
— Сама ли беше?
— Не знам — заключи се в кабината.
— Водеше ли едно момче със себе си?
— Момче ли? Да, може би… може би…
— Отговори като хората — прекъсва го командирът на отряда.
— Влязъл си след нея тук — продължава Юна. — Но какво е направила тя след това?
— Пак излезе — отговаря той с уплашен поглед.
— Къде отиде? Знаеш ли?
— Ей натам — отговаря мъжът и прави безнадежден жест с главата навътре към пътеката през вагона.
— Тя там вътре ли е — това ли имаш предвид?
— Може би не… може би…
— Отговаряй — изревава шефът на отряда.
— Но не знам — подсмърча мъжът.
— Можеш ли да кажеш кога е била тук? — пита Юна внимателно. — Днес ли беше?
— Тъкмо сега — казва той. — Взе, че се разкрещя, и…
Юна хуква по резервния коловоз и чува зад себе си как командирът поема разпита. С дрезгав, безцеремонен глас пита мъжа какво е сторил с момичето, дали го е тормозил.
Юна спринтира покрай един ръждясал коловоз. Пред него се движат фигури от пушек, образувани от мрака.
Изкачва се по една стълба и се озовава в коридор, където под тавана се простират оголени тръби.
Най-отпред вижда врата. Светлината се процежда и блести по влажния бетонен под. Долната част на вратата е счупена и той успява да се провре под нея. Внезапно се озовава навън. Стои точно върху груб каменен кръст до петнайсетина ръждясали коловоза. Те се събират сякаш на конска опашка, след което плавно се извиват.
В най-отдалечения край на депото върви дребна жена. Води със себе си куче. Юна се затичва след нея. Един влак профучава с грохот покрай него. Земята се тресе. Вижда я да се мержелее между седалките във вагона, докато той продължава да тича през бурените покрай депото. Земята е обсипана със счупени стъкла, боклуци и стари презервативи. Чува се електрическо жужене и един нов влак се приближава от посока Шермбринк. Юна почти е настигнал дребната фигурка, прескача коловоза, сграбчва тънката ѝ ръка и я обръща. Стресната, тя се опитва да го удари, но той се отдръпва и пуска ръката ѝ, като продължава да я държи за якето, тя пак удря, дърпа се и успява да се измъкне от якето, изпуска чантата си и се просва по гръб на чакъла.
108
Юна здраво държи жената долу на насипа, сред бодили и увехнал девесил, спира ръката ѝ, извива я така, че да изпусне камъка, и се опитва да я успокои.
— Искам само да поговорим, искам…
— Пусни ме, по дяволите! — изпищява тя, като се опитва да се изскубне.
Жената рита, но Юна хваща краката ѝ и я притиска на земята. Тя диша като уплашено зайче. Малките ѝ гърди се повдигат в такт със задъханото ѝ дишане. Много е дребничка, с набраздено лице и напукани устни. Може би е на четирийсет години или едва на трийсет. Когато не успява да се освободи с борба, тя започва да мълви фрази, с които му предлага да го умилостиви.
— Сега се успокой — повтаря Юна и я пуска.
Жената го поглежда срамежливо, когато се изправя, и вдига чантата си от земята. Мършавите ѝ ръце са обсипани с белези от убождания и от вътрешната страна, под единия ѝ лакът, се вижда разрязана на парчета татуировка. Черната фланелка с къс ръкав и надпис „И на Кафка не му е било никак весело“ е много мръсна. Тя обърсва ъгълчетата на устата си, хвърля поглед към релсите и се премества настрани.
— На се плаши, но трябва да говоря с теб.
— Нямам време — отговаря тя бързо.
— Видя ли някого, когато бяхте във вагона тук, в района?
— Не знам за какво говориш.
— Ти беше вътре във вагона.
Жената не отговаря, само стисва устни и се почесва по шията.
Юна вдига якето ѝ, обръща ръкавите му и ѝ го подава. Тя го взема, без да му благодари.
— Търся едно момиче, което…
— Майната ти, нищо не съм направила.
— Аз не казвам, че си — отговаря Юна дружелюбно.
— Какво, по дяволите, искаш тогава?
— Търся едно момиче на име Вики.
— Какво общо имам аз с това?