Каналис изви гръб и цялото му тяло застина в дъга. Той вдървено политна напред, халоса ръба на бюрото и се свлече по него на пода, без да вдигне ръце.
Бийзли изпусна пистолета и отново падна по лице. Тялото му омекна, пръстите му замърдаха колебливо, сетне се отпуснаха.
Раздвижих крака, станах и изритах пистолета на Каналис под бюрото… съвсем безсмислено. Докато вършех това, разбрах, че Каналис е успял да стреля поне веднъж, защото дясното око на Франк Дор липсваше.
Вратата на стаята се отвори и секретарят с пенснето се вмъкна, ококорил учудено очи. Той политна заднишком към вратата и по този начин отново я затвори. Чух учестеното му дишане.
— Нещо… не е ли наред? — попита задъхано. Това ми се стори много забавно, дори при тези обстоятелства. После осъзнах, че той може би е късоглед и от такова разстояние за него Франк Дор изглежда съвсем нормално. Останалото би могло да бъде всекидневие за прислугата на Дор.
— Да — рекох, — но ние ще се погрижим за всичко. Излез оттук.
— Да, сър — каза той и излезе. Това така ме изненада, че останах с полуотворена уста. Прекосих стаята и се наведох над прошарения Бийзли. Беше в безсъзнание, но пулсът му беше добър. От хълбока му бавно се стичаше кръв.
Госпожица Глен стоеше права, почти толкова завеяна, колкото беше изглеждал и Каналис. Тя ми говореше бързо с крехък, особен глас:
— Не знаех, че е трябвало да убият Лу, но и да знаех, какво можех да направя? Те ме гориха с желязо за жигосване… просто за да ми покажат какво ме очаква. Виж!
Видях. Тя разкъса роклята отпред, където между двете й гърди личеше грозно петно от изгаряне.
— Добре, сестро — рекох. — Противно лекарство. Но сега трябва да повикаме ченгета и линейка за Бийзли.
Тръгнах покрай нея към телефона, отблъснах ръката й, когато ме сграбчи. Тя продължи зад гърба ми тихо и отчаяно:
— Мислех, че само ще държат Лу настрана, докато мине процесът. Но те го измъкнаха от таксито и го застреляха без нито една дума. После дребният откара таксито в града, а едрият ме отведе в една барака на хълмовете. Там ме чакаше Дор. Каза ми как трябва да те натопим. Обеща ми парите, ако свърша всичко както трябва, и че ще ме мъчат до смърт, ако ги подведа.
Хрумна ми, че твърде често обръщам гръб на хората. Обърнах се, взех телефона в ръце, без да вдигам слушалката, и сложих пистолета си върху бюрото.
— Слушай! Дай ми шанс — занарежда тя обезумяла. — Дор обмисли всичко с крупието Пина. Пина беше един от бандата, която откара Шанън да го убие. Аз не…
— Да, да… всичко е наред — рекох. — Не се вълнувай.
В стаята, а и в цялата къща беше много тихо, сякаш сума ти народ се е струпал зад вратата отвън и подслушва.
— Идеята не беше лоша — рекох, като че ли разполагах с колкото си искам време. — Лу беше просто бял жетон за Франк Дор. Замислената от него игра ни елиминираше и двамата като свидетели. Но играта беше прекалено сложна, ангажира твърде много хора. Такава игра винаги крие неприятни изненади.
— Лу се канеше да напусне щата — каза тя, като мачкаше роклята си. — Страхуваше се. Мислеше, че номерът с ролетката цели да бъде купен.
— Да — казах аз, вдигнах телефона и поисках полицейския участък.
Вратата на стаята се отвори отново и вътре се втурна секретарят с пистолет в ръка. Униформен шофьор зад него също размахваше пистолет. Казах много високо в слушалката:
— Обаждам се от дома на Франк Дор. Стана убийство…
Секретарят и шофьорът мигом се изпариха от стаята. Чух търчане по коридора. Натиснах вилката, избрах номера на редакцията на „Телеграм“ и потърсих Вон Балин. Когато свърших с новината, госпожица Глен беше излязла през прозореца в тъмната градина. Опитах се да намеря Оулс, но ми казаха, че е все още в Солано. А междувременно нощта се изпълни с воя на сирени.
Имах неприятности, но не много, Фенуедър упражни цялото си влияние. Не всичко излезе наяве, но все пак достатъчно, та общинарите в костюми от по двеста долара да крият лицата си известно време.
Пина го спипаха в Солт Лейк Сити. Той проговори и натопи други четирима от бандата на Мани Тинън. Двама бяха убити, докато се съпротивлявали при арестуването им, а другите двама получиха доживотни присъди без право на амнистия.
Госпожица Глен се измъкна успешно и повече никой нищо не чу за нея. Струва ми се, че това е, кажи-речи, всичко, само дето се наложи да предам двайсет и двата бона на шефа на градската управа. Той ми даде двеста долара хонорар и девет долара и двайсет цента за изхарчения бензин. Понякога се питам какво ли е направил с останалите.