— Това ще да са същите, които ми погодиха гаднярски номер. Още не съм ти разказал — обадих се аз.
Тя като че ли пак не чу. Лицето й беше бяло и спокойно, но безизразно, като от гипс.
— Ще пийна още един пръст — каза.
Налях и на двама ни. Надигнахме чашите, след което тя продължи:
— Претърсиха ни, но парите не бяха у нас. Бяхме спрели в една денонощна дрогерия и ги изпратихме със запис до един близък пощенски клон. Претърсиха и апартамента, ама нали току-що бяхме влезли и не бяхме имали време да скрием каквото и да било. Едрият ме халоса с юмрук и когато дойдох на себе си, от тях нямаше и следа. Бях сама с мъртвия Лу на пода.
Тя посочи челюстта си. Имаше нещо, но нищо особено. Придърпах малко стола си и казах:
— На идване в града са ви подминали. Умни момчета като тях биха се огледали за такси. И откъде са знаели къде да ви търсят?
— Цяла нощ мислих за това — заяви госпожица Глен. — Каналис знае къде живея. Веднъж ме проследи до нас и се опита да ме накара да го поканя.
— Аха — рекох. — Но защо са отишли у вас и как са влезли вътре?
— Никак не е трудно. Под прозорците има широк ръб, по който се стига до аварийната стълба. Сигурно други са дебнели пред хотела на Лу. Ние се сетихме за това, но не и че им е известно къде живея.
— Разкажи всичко докрай — подканих я аз.
— Парите бяха изпратени на мое име. Лу е свястно момче, но ние, жените, трябва да си отваряме очите на четири. Затова именно останах цяла нощ у дома с мъртвия Лу на пода. Докато пристигне пощата. Сетне направо дойдох тук.
Станах и се загледах през прозореца. През двора се виждаше в отсрещната сграда как едно дебело момиче млати клавишите на пишеща машина. Чувах тракането. Седнах пак в стола и заоглеждах големия си пръст.
— Оставиха ли пистолета?
— Освен ако е под него. Не погледнах там.
— Прекалено бързо са те оставили на мира. Може изобщо да не е Каналис. Лу споделяше ли с теб?
Тя безмълвно поклати глава. Очите й станаха пепелявосини и замислени, загубиха празнотата си.
— Добре — казах. — Какво според теб би трябвало да направя?
Тя присви леко очи, протегна ръка и бавно побутна издутия плик по бюрото към мен.
— Не съм малка и знам, че съм загазила. Но въпреки това нямам намерение да остана без пукната пара. Половината от тези пари са мои и искам да се измъкна по живо, по здраво. Половината. Ако снощи се бях обадила на блюстителите на закона, щяха да намерят начина да ми се измъкнат… Мисля, че Лу би искал ти да получиш другата половина, ако ми помогнеш.
— Това са големи пари за размахване под носа на едно частно ченге, госпожице Глен — усмихнах се аз уморено. — С това, че не сте извикала снощи полицията, сте се поставила в незавидно положение. Но на всяка тяхна дума може да се даде логичен отговор. Най-добре да отида там и да видя какви са пораженията.
Тя се наведе бързо напред и попита:
— Ще се погрижиш ли за парите?… Смееш ли?
— Разбира се. Ще отскоча до долу и ще ги скрия в частен сейф. Ти ще държиш единия ключ… А за подялбата ще говорим по-късно. Според мен няма да е зле Каналис да научи, че ще бъде добре да се срещне с мен, а също така няма да е зле, ако ти се скриеш в един малък хотел, където имам приятел. Поне докато поразровя наоколо.
Тя кимна. Аз си сложих шапката и пъхнах плика под колана си. Преди да изляза й казах, че в горното ляво чекмедже има пистолет, в случай че се притесни. Когато се върнах, сякаш не беше помръднала. Но ми каза, че се била обадила в заведението на Каналис и предала да му кажат нещо, което се надявала той да разбере.
По много сложен маршрут се добрахме до „Лорейн“, на ъгъла на авеню „Брант“ и авеню „С“. Никой не стреля по нас и доколкото можах да установя, никой не ни следеше.
Ръкувах се с двайсетачка в ръката с Джим Долан, който дежури през деня на рецепцията на „Лорейн“. Той прибра ръка в джоба си и каза, че с удоволствие ще се погрижи никой да не безпокои „госпожица Томпсън“.
Тръгнах си. Във вестника нямаше нищо за Лу Харгър и за „Хобарт Армс“.
6
„Хобарт Армс“ беше просто един от многото жилищни блокове в квартал, пълен с такива. Беше шестетажна сграда с бежова фасада. Край двата тротоара бяха паркирани много коли. Карах бавно и се оглеждах. Нямаше признаци за нещо изключително, станало в близкото минало. Времето беше тихо и слънчево и паркираните коли си стояха спокойно, сякаш си бяха у дома.