– Какво става, Пол? – попита Ван Рош, когато Конрад прекоси стаята и се запъти към бюрото си.
– Тръгваме на лов за Морър – отвърна Конрад, придърпа стола си и седна. – Прокурорът каза, че за нищо на света няма да пропусне и най-малката възможност, и макар да не е напълно убеден от нашите доказателства, смята, че можем все пак да се поразровим.
Ван Рош се усмихна и взе да трие доволно ръце. Беше висок, слаб, с тъмен тен и с тънък като конец мустак.
– Но това е страхотно! – възкликна той. – Как успя да го обработиш? Къде започваме да се ровим?
Конрад хвърли поглед към Мадж Филдинг, която седеше на бюрото си със замислен вид. В ръцете си въртеше някакъв молив. Беше двайсет и шест-седем годишна, дребна, спретната и набита. Нямаше претенции за красота. Дребните черти на лицето, вирнатият нос и упоритата уста я правеха интересна, но нищо повече. Вместо красота обаче притежаваше изумително трудолюбие, безграничен възторг от работата си и безспорна компетентност.
– А ти какво ще кажеш, Мадж? – усмихна й се Конрад.
– Ще кажа, че ако вие двамата възнамерявате да се ровите из миналото на Морър, най-добре ще е да си купите бронирани жилетки – тихо произнесе тя. – И не го казвам като шега.
Ван Рош целият се разтресе от престорен ужас.
– Колко е права! Винаги може да разчитаме на това милата ни Мадж да налучка най-слабото ни място. Е, добре – ще си направя застраховка, която да покрие разноските по погребението. Защото държа да бъда погребан най-изискано.
Конрад поклати глава:
– Това да ни е грижата. Морър отдавна вече не си прави труд да стреля по ченгета. Преди десетина години не би се поколебал, но не и днес. Вече е твърде голям бизнесмен и прекалено много има да губи, за да рискува. Много добре му е известно, че убийството на полицай кажи-речи е единственото, от което отърваване няма. Не, не мисля, че трябва да се притесняваме кой знае колко в това отношение. Нищо няма да ни се случи, но ще трябва да опазим свидетелите си, ако изобщо ги открием.
– Олекна ми на душата – въздъхна Ван Рош и запали цигара. – Откъде да започнем? Коя ще е първата ни стъпка?
– Боя се, че няма да е много вълнуваща. Преди всичко трябва да огледаме работата, която имаме да вършим, и да видим кое не търпи отлагане и кое може да почака. Прокурорът каза да се заемем преди всичко с Морър, но не можем да захвърлим останалите задачи в кошчето за боклук. Така че дайте да видим какво има, и ако запретнем ръкави, ще можем до утре да се освободим от всички неотложни дела. Мадж, направи, моля те, списък на важните работи и да почваме.
Мадж кимна и тръгна с енергична стъпка към шкафа с папките. Докато вадеше папките със спешните дела, Ван Рош бързо взе да преглежда онези, които лежаха в чекмеджето за неотложни случаи.
– Какво ще предприемем най-напред срещу Морър, Пол? – попита той, докато се ровеше из папките.
– Преди да се опитаме да свържем името му с Джун Арнът, трябва да докажем, че са се познавали. Ще започнем издирването от Джун. Защо не отидеш утре до къщата й да разпиташ съседите, а и случайните минувачи? Прави се, че се интересуваш от Джордан. Опитай се да получиш описание на всеки, който е ходел често у Джун. Ако имаме късмет, може да попаднем на неговото описание заедно с останалите. Но каквото и да правиш, не споменавай името му. Ще се издадем веднага, ако почнем да питаме направо, а това е последното нещо, от което имаме нужда.
Мадж се приближи до тях с цял наръч дела.
– Повече са, отколкото мислех – каза тя и ги струпа на бюрото на Конрад. – Някои обаче не са чак кой знае колко спешни.
– На работа тогава – съблече Конрад сакото си. – Хайде, Ван, да видим с каква скорост можеш да работиш.
Чак в девет и четвърт вечерта разчистиха неотложните дела и Конрад се успокои, че ще има на разположение поне четири дни, които изцяло да посвети на Морър. Той подсвирна в знак на облекчение и се отпусна назад на стола си.
– Това е май всичко. Нали няма други?
Мадж кимна, пое папката от Конрад, сложи я върху останалите и ги отнесе в сейфа. Ван Рош стана и се протегна.
– Дано нямаме други подобни дни – изрече той с патос.
– Господин Морър ще бъде много поласкан, ако разбере, че сме се претрепали от работа, само и само да му заврем прът в колелата.
Конрад погледна часовника си.
– Трябва да се прибирам. В девет сутринта ви искам тук. Ще задвижим плана си и ще видим какво ще излезе – той взе шапката си и стана. – Хайде, довиждане. Добре да се наспите – ще ми трябвате отпочинали.
Чак когато се качи в колата и запали, се сети за Джейни. Строго си бе забранил да мисли за нея по време на работа, но сега съсредоточи мислите си в тази насока. Защо е трябвало да ходи именно в клуб “Парадайз”, сърдито се питаше той, подкарвайки бясно колата по опустялата улица. Тя много добре знаеше, че Морър е собственик на заведението и какво бе отношението на Конрад към Морър. Дали не бе отишла нарочно, за да го ядоса?