– Не. Кой?
– Тони Парети.
Конрад се намръщи. Познато име.
– Тоз пък кой беше?
– Шофьор и телохранител на Морър – тихо произнесе Ван. – Затова си помислих, че може би ще искаш да поговориш с нея.
Конрад смукна дълбоко от цигарата и пусна дим към тавана.
– Прав си. Сега се сетих – той стана. – Някакви подробности каза ли ти?
– Не снощи, а предишната вечер имали среща. Обадил й се към пет часа да й каже, че трябвало да свърши някаква работа. Определил й среща за единайсет часа в “Барчето на Сам” на улица “Ленъкс”. Чакала го до два часа, след което се прибрала вкъщи. Вчера сутринта звъняла непрекъснато в апартамента му, но никой не се обадил. Днес следобед минала оттам, но никой не го бил виждал. Вечерта пак отишла в “Барчето на Сам” и го чакала, но не дошъл. Тази заран вече решила, че нещо му се е случило, и дошла тук.
– Какво иска от нас?
– Да го намерим.
– А не й ли е минало през ума, че му е омръзнала и той просто я е заразял?
– Изглежда, че не, а, да си призная, и на мен не ми мина такова нещо през ума. Направо не си представям мръсник като Парети да зареже Фло. Та тя е златна мина! Не е от обикновените уличници. Печели добри пари, така се говори. Не допускам Парети да се откаже от доходите, които тя му набавя.
– Може да е намерил друга като нея. Но това, което най ме гръмва, е защо е дошла именно при нас. Защо не е отишла в полицията?
Ван потисна една усмивчица.
– И аз й зададох точно този въпрос, а тя ми отговори, че си бил джентълмен и ти имала доверие. А какво каза за полицията, ще премълча.
Конрад въздъхна:
– Обаче няма да си губя много времето с нея.
Той прекоси стаята и отвори изолиращата врата, която водеше към чакалнята. Обви го гъст облак лепкав и натрапчив парфюм и той се намръщи. Фло Пресър крачеше напред-назад с цигара между алените си устни. Беше хубаво момиче, около двайсет и пет годишно, с предизвикателна фигура, медноруса коса и големи, лакоми за пари очи.
Щом чу Конрад да влиза, тя рязко се извърна към него. Клошираната й пола описа широк кръг, след което за миг прилепна плътно по дългите й стройни бедра.
– Здравей, Фло – поздрави я Конрад. Неведнъж се бяха виждали в съдебните зали. Редовно я арестуваха за проституция и тя познаваше повечето от чиновниците, свързани със съда. – Какво има?
– Здравейте, господин Конрад – приближи се тя. – Знаех си, че няма да ми се сърдите, задето дойдох така при вас. Ужасно съм притеснена. Знам, че не бива да ви безпокоя, че сте страшно зает, но снощи вече щях да откача от тревога по Тони и тази заран…
– Хайде, без излишни многословия – нетърпеливо я прекъсна Конрад и седна на ръба на бюрото. – Не биваше да идваш тук, Фло, но щом си дошла, давай накратко. Защо си толкова сигурна, че Тони не те е зарязал?
Големите й кафяви очи широко се отвориха.
– Да ме зареже? Но, господин Конрад, той никога не би постъпил така. Освен това знам, че не е вярно.
– Откъде знаеш?
Тя се поколеба, хвърляйки му ктси погледи.
– Нали няма да кажете на никого, господин Конрад? Ако Тони разбере, че съм идвала при вас, жива ще ме одере.
– Откъде знаеш, че не те е зарязал? – повтори Конрад.
– Ами той държи при мен парите си – отвърна тя след кратка пауза. – Не е хубаво да го казвам, но Тони не би си тръгнал, без да си прибере петте бона, пък и изобщо не би си тръгнал.
Конрад я погледна и в очите му внезапно се появи замислено изражение. Тя беше права. Знаеше достатъчно за Тони Парети. Ако решеше да остави Фло, първо щеше да си прибере от нея парите.
– Допускаш ли, че му се е случило нещо?
Тя кимна:.
– Сигурно. Или го е сгазила кола, или нещо такова.
– Имахте среща завчера, така ли?
– Да. Обади ми се към пет да каже, че срещата се отлага. Имал важна работа.
– Каква?
Тя поклати глава:
– Не ми каза.
– Само това ли ти съобщи – че имал работа? Какви бяха точните му думи?
– Каза: “Шефът иска да му свърша една работа. Ще се видим при Сам в единайсет.” Това ми рече и оттогава – нищо.
– А за кога ви беше срещата, която отложихте?
– За седем часа.
Той я изгледа изпитателно.
– Защо дойде при мен, Фло?
Очите й упорито избягваха погледа му.
– Нямаше при кого да отида. От ченгетата нищо свястно не можеш да очакваш. Пък и те много мразят Тони. Разпитах този-онзи, но никой не знаеше нищо и аз се разтревожих още повече. Накрая се сетих за вас. Винаги сте се държали мило с мен, господин Конрад, та си рекох…
– Добре, добре – прекъсна я Конрад. – Тони работи за Морър, нали?
Очите на Фло се замъглиха, станаха невиждащи, далечни. Тя се извърна, за да хвърли цигарата си в кошчето за боклук.