Ръката й увисна над купчината неразпечатани писма.
– Още нещо, госпожице Пауъл. Госпожица Коулман е напуснала квартирата си. Случайно да можете да ме насочите къде да я намеря?
– Опитахте ли да я откриете чрез Централната агенция за наемане на артисти? Те би трябвало да имат новия й адрес.
Конрад кимна.
– Благодаря, ще опитам. А случайно да имате нейна снимка?
Тя го изгледа и сякаш му каза: “Докога най-сетне ще ме тормозите?”, после се извъртя на стола си, отвори едно чекмедже и извади обемиста папка.
– Може да я има между снимките от последния филм на госпожица Арнът. Сега ще проверя.
Конрад наблюдаваше как тънките й пръсти чевръсто отмятат гланцираните фотографии, поколебаха се над една от тях, извадиха я от купа и тя внимателно я заоглежда.
– Ето я. От време на време дублираше госпожица Арнът. Тази е била направена, за да се види как ще изглежда на снимки костюмът на госпожица Арнът.
Конрад взе снимката и я погледна. Момичето беше около двайсет и три годишно, мургаво, с големи сериозни очи, които гледаха право в неговите и му внушиха някакво особено чувство, от което го полазиха тръпки и му настръхнаха косите.
Това бе незабравимо лице, помисли си той внезапно. То би могло да спохожда един мъж в сънищата му. Косата й беше сресана на път точно по средата и обрамчваше лицето й, стигайки почти до раменете й. Имаше прав бретон, който почти скриваше необикновено широкото й чело. Но всъщност го привлякоха очите й. Хареса му сериозното и все пак весело любопитство, което прочете в тях – сякаш тя се взираше в един вълнуващ, нов и неизследван свят.
– Повечето мъже остават като ударени от гръм, когато я видят – отбеляза сухо Мовис Пауъл.
Гласът й стресна Конрад.
– А, да – безизразно изрече той. – В нея има нещо необикновено, не мислите ли?
– Но артистичен талант няма нито грам – презрително произнесе секретарката. – Само си губи времето в киното.
Конрад извади портфейла си и пъхна снимката в едно от отделенията.
– Ако не ви трябва, бих искал да я задържа.
Тя се усмихна и впереният в него поглед го смути, което пък го раздразни.
– Непременно я задръжте.
Конрад установи, че му е нужно усилие, за да се съсредоточи – мисълта му все още беше заета със снимката.
– Благодаря ви за помощта. Ще ви уведомя, ако сте ни нужна за следствието. Извинете, че ви отнех толкова много време.
– Няма нищо – безразлично отговори тя и посегна към купчината писма.
Вън в коридора Конрад извади портфейла си и отново загледа продължително снимката на Франсис Коулман. Лицето й го привличаше като магнит. Не можеше да проумее защо, а и не си спомняше да е проявявал такъв жив интерес към друго момиче.
“Какво ми става?, помисли си той. Държа се като гимназист.” Прибра снимката, бутна шапката си към тила и едва чуто изруга. После се запъти по коридора към асансьора, натисна най-близкото копче и зачака. А докато чакаше, си наложи да възпре ръката си, която пак посегна към джоба с портфейла. Но все пак трябваше да я насочи другаде, затова извади пакет цигари.
X
Когато Конрад спря рязко до бордюра пред аптеката, стрелките на часовника на кметството показваха един и пет. Той прекоси тротоара, провря се през тълпата пред павилиона за закуски и се затвори в една телефонна кабина. На позвъняването му отговори Мадж.
– Там ли е Ван? – попита той.
– Тъкмо влиза. Почакай малко.
След миг се чу гласът на Ван.
– Провървя ли ти? – попита Конрад.
– Да – отвърна Ван възбудено. – Намерих нещо, което свързва Парети с Джордан. В кошчето за боклук открих един стар плик, а на гърба му е нахвърлян планът за апартамента на Джордан. Нещо да кажеш?
Конрад тихо свирна с уста.
– Сигурен ли си, че е апартаментът на Джордан?
– Сто процента! Още като го погледнах, ми се стори познат. На връщане се отбих при Джордан да проверя. Няма никакво съмнение.
– Това вече е нещо. Има ли друго?
– Калъф от бръснач, но без самия бръснач. Твърде е вероятно бръсначът в ръката на Джордан да е собственост на Парети. Заслужава си да се провери. Освен това открих на разни места из целия апартамент общо хиляда и шестстотин долара.
– Браво. Това потвърждава мнението ми, че Морър е очистил Парети. Парети никога не би изчезнал, без да си прибере парите плюс пачката, която е оставил на съхранение при Фло. Изключено.
– И аз така мисля. А ти попадна ли на някаква следа?
– Разбира се! Гримьорът на Джордан, Камбъл, се разприказва. Благодарение на него имаме нужната връзка между Джун и Морър. Джордан знаел, че Джун е любовница на Морър, и умирал от страх Морър да не разбере, че си има вземане-даване с нея. Все за него говорел на Камбъл, особено когато бил пиян. Това вече прави Морър уязвим. Имам подписано от Камбъл свидетелско показание. Можем да започваме, Ван.