Конрад изруга тихо, взе да разтрива удареното си рамо и заопипва джоба си за пакета с цигарите. Все още гледаше надолу към Фло, когато в стаята нахлуха двама полицаи с пистолети в ръце.
XI
Капитан Харлън Маккан от полицейското управление беше огромен като расов бик, с ниско подстригана коса на кръглата си глава, забита направо върху широките като гардероб рамене. Месестото му червендалесто лице сякаш бе издялано от гранит. Неспокойните му очички хлътваха в орбитите, когато се разбеснееше, а това често се случваше, пламваха като въгленчета и смразяваха и най-коравите бандити или полицаи, имали нещастието да се изпречат пред погледа му.
Тази вечер беше цивилен, с тъмнокафяв костюм, а ниско над очите си бе нахлупил мека шапка. Караше своя линкълн по булевард “Лорънс”, а едрите му космати ръце стискаха кормилото, сякаш бе гърлото на най-големия му враг. Зави рязко по булевард “Пасифик” и подкара край брега на океана. Задмина ярко осветените хотели, казиното, нощните заведения, окъпания в неон клуб “Амбасадор” и стигна най-отдалечения край на булеварда, където, скрит зад високи четири метра и половина стени от погледа на случайните минувачи, клуб “Парадайз” гледаше към озарения от лунна светлина океан.
Маккан сви по тясната алея успоредно на източната стена и продължи да кара още близо четиристотин метра, докато фаровете му пронизваха обгърналата го гъста тъмнина. От време на време хвърляше по един поглед в огледалото, но зад гърба му не се виждаше никаква кола. Отпреде му внезапно се изпречи желязна порта, ярко осветена от фаровете му. Той спря, пресегна се и четири пъти включи и изключи светлините – два пъти къси и два пъти дълги. Портата се отвори, той мина през нея и спря до къщичката на пазача. От прозореца надникна набит мъж с шапка с козирка, който го изгледа, махна с ръка за поздрав и му направи знак да продължи.
Маккан включи на скорост и подкара по описващата окръжност алея към клуба. Спря до една странична врата и излезе от колата. Зад волана се намести друг мъж с шапка с козирка и откара линкълна в близкия гараж.
Маккан се изкачи по каменните стъпала, които водеха към масивна врата, почука четири пъти с бронзовото чукче – два пъти късо и два пъти дълго – и вратата се отвори.
– Добър вечер, сър – поздрави нечий глас от тъмнината.
Маккан изръмжа и влезе. Чу как вратата се затвори зад гърба му, после блеснаха светлини. Закрачи по дългия коридор, без да се оглежда, спря пред втора масивна врата и почука по същия уговорен начин.
Вратата отвори Луис Сигъл – личният телохранител на Морър и управител на клуб “Парадайз”. Беше висок и мургав прочут хубавец. Преди десетина години беше известен на полицията и в гангстерските среди като Хубавия Луис, но откакто се свърза с Морър, придоби повече достойнство и прякорът бе забравен. Беше на двайсет и девет или трийсет години, с квадратна челюст, сини очи и силен слънчев загар. Стар белег от бръснач минаваше от лявото му око до носа, придавайки му авантюристичен вид, а грижливо заучената усмивка, която оголваше големи лъскави зъби, бе неотразимо оръжие срещу жените, които от своя страна бяха основният интерес в живота му.
– Заповядайте, капитане – обърна се той към Маккан и зъбите му блеснаха. – Шефът ще дойде всеки момент. Какво ще пиете?
– Едно уиски.
На Маккан му беше трудно да се държи вежливо с този бандит с приятни обноски и красива външност. Огледа разкошно обзаведения с изискан вкус салон, приближи се до камината и облегна огромните си рамене на поличката над нея. Сигъл отиде до бара, наля му уиски със сода и му го донесе.
– Шефът малко се изненада от искането ви за среща. Наложи му се да се откаже от едно театрално представление. Надявам се, не става дума за някакви неприятности, капитане?
Маккан се изсмя и смехът му прозвуча като лай.
– Неприятности ли? Това е слабо казано. Ако не се справите, както трябва, с положението, всичко ще излезе на бял свят – ето каква е работата!
Сигъл повдигна вежди. Мразеше Маккан точно толкова, колкото и Маккан него.
– В такъв случай, изглежда, ще трябва да се справим с положението – произнесе той и се върна при бара. Докато си наливаше уиски, добави с подигравателна усмивчица: – Но ние обикновено се справяме с положението, нали, капитане?
– Винаги има първи път – изръмжа Маккан, раздразнен, че не е стреснал Сигъл.
Вратата до бара се отвори и в салона влезе Джак Морър, следван от адвоката му Ейб Головиц. Морър бе нисък и набит, около петдесетгодишен. През последните три-четири години беше понапълнял. Мургавото му лице не беше обръснато. Гъстата му мазна черна коса беше започнала да посивява на слепоочията, но това не смекчаваше чертите на лицето му, които напомняха смъртната маска на Бетовен, която Маккан бе видял преди години. На пръв поглед Морър не се различаваше по нищо от хилядите богати властни бизнесмени, които прекарваха почивката си в Пасифик Сити, но втори, по-внимателен поглед разкриваше разликата. Имаше безизразните змийски очи на гангстер – блестящи и в същото време студени и непроницаеми като заледени камъчета.