Морър се загледа в горящия край на пурата си. Един нерв на лицето му взе да пулсира, но иначе изражението му си остана безучастно. В стаята се усети остро напрежение. Сигъл запали цигара, впил очи в тила на Морър. Облиза си устните, сякаш внезапно бяха пресъхнали. Головиц гледаше намръщено ръцете си. Жестоките очички на Маккан се спираха на всеки един от тях, следяха реакциите им, а от надигащата се в гърдите му заслепяваща ярост му секна дъхът.
– Е? Кажете нещо! – изръмжа той. – И за това ли ще се погрижи Головиц?
Морър го погледна. Студените му змийски очи светеха като въглени и Маккан не издържа втренчения му поглед.
– Искам да разговарям насаме с капитана – тихо проговори той. Головиц незабавно стана и излезе от стаята, следван от Сигъл. Когато вратата се затвори подире им, Морър кръстоса късите си дебели крака. Извади пурата от устата си, наклони се напред и изтръска пепелта в кристален пепелник. Но не погледна към Маккан. Полицаят седеше неподвижен, отпуснал юмруци на коленете си, с мораво лице. От потта лицето му изглеждаше мазно. – Франсис Коулман ли казахте? – внезапно попита Морър, без да повиши глас.
– Да.
– Коя е тя?
– Нека се разберем, господин Морър, вие ли сте…
– Коя е тя? – попита отново Морър, без да повиши глас, но Маккан безпогрешно разпозна сигнала за опасност.
– Безработна статистка. Напуснала е квартирата си на “Глендейл авеню” вечерта в деня на убийството. Централната агенция за наемане на артисти няма новия й адрес.
– Познавала ли е Джун Арнът?
– Работила е с нея в последния й филм. Имала е съвсем епизодична роля.
– Значи сега се опитвате да я откриете?
– Ъхъ. До час-два ще попаднем на следите й.
Морър само кимна.
– Имате ли нейна снимка?
Маккан бръкна във вътрешния си джоб.
– Взех я от Централната агенция.
Морър пое снимката, погледна я и я сложи с опаката страна нагоре върху облегалката на креслото си. После рязко вдигна глава и се усмихна:
– Свършили сте си уискито, капитане. Налейте си още.
– Не, благодаря.
Усмивката ни най-малко не го залъга. Атмосферата в стаята тегнеше като надвиснала гръмотевична буря. Морър стана и отиде до вратата близо до прозореца. Отвори я и влезе в стаята, която – Маккан знаеше – служеше на Сигъл за канцелария. Полицаят продължи да седи неподвижно, захапал яростно пурата между зъбите си. Усещаше неравните удари на сърцето си, а устата му пресъхна.
Морър се върна с дълъг бял плик в ръка. Докато прекосяваше стаята, Маккан се изправи и застана с лице към него.
– От колко време се каня да ви дам това – започна усмихнато Морър. – Едно малко капиталовложение, което направихме на ваше име, се оказа доста печелившо – Маккан пое плика. – Петнайсет хиляди – додаде Морър почти шепнешком.
Маккан бавно и дълбоко си пое въздух. После пъхна плика в задния си джоб.
– Може би ще мога да ви се отплатя с нещо за услугата – сковано каза той.
– О, да – промълви Морър и се приближи до празната камина. – Бих искал пръв да разбера местонахождението на госпожица Коулман. Възможно ли е да се уреди това?
Маккан усети как потта се стича по лицето му.
– Може нищо да не е видяла – рече той с прегракнал глас. – Най-вероятно не е видяла нищо. Госпожица Арнът едва ли я е поканила в къщата. Сигурно е оставила името си и след това си е тръгнала…
– Възможно ли е да се уреди? – повтори Морър.
– Сигурно. Наредих на хората си да докладват направо на мен веднага щом я открият, и да не предприемат нищо, докато не получат указанията ми. Обещах да се свържа с прокуратурата. Искат да я разпитат и да я поемат оттам нататък.
– Струва ми се, че първо трябва аз да се видя с нея. Щом научите адреса й, ще ви помоля да се обадите тук. Луис ще чака.
– И прокурорът ще чака – тихо прошепна Маккан. – Трябва много да внимавам, господин Морър. Разликата във времето между двете обаждания не бива да е голяма. Не мога да ви дам повече от половин час.
Морър се усмихна, протегна ръка и потупа Маккан по рамото.
– Половин час е предостатъчно.
– Можете ли да бъдете откровен с мен – все така прегракнало продължи Маккан. – Доказателствата на Конрад струват ли нещо? Вие… нали не сте…
Морър го хвана под ръка и го поведе към вратата.
– Доказателства няма да има, капитане – тихо му каза той. – Обещавам ви.
Отвори вратата и изведе полицая в коридора.
– Лека нощ, капитане, и благодаря за помощта. Ще чакаме да се обадите.
Чак когато излезе с колата на тясната тъмна алея и се поотдалечи от клуба, Маккан даде воля на чувствата си, сдържани до този миг. Взе да ругае диво и неприлично и млъкна едва когато стигна ярките светлини на океанския бряг.