XII
Головиц влезе в стаята, затвори вратата и бавно се приближи до Морър. Настъпи продължително мълчание. И двамата не се поглеждаха в очите. Морър все така си пушеше пурата със замислено изражение. Головиц чакаше, стиснал здраво устни, с ръце зад гърба.
– Не трябваше да използвам Парети – внезапно проговори Морър. – Направих грешка. Винаги съм смятал, че е най-добрият от хората ми. Можеш ли да си представиш – да вземе да остави скица на апартамента на такова леснодостъпно място!
Головиц затвори очи, пак ги отвори и си пое дълбоко въздух:
– Нима искаш да ми кажеш, че самият ти си убил тази жена? – дрезгаво попита той.
Морър го погледна, като повдигна дебелите си вежди.
– Достави ми голямо удоволствие. Бях я предупредил. Казах й да стои настрана от Джордан. Тя ми обеща, а през цялото време се е срещала с него! С едно жалко наркоманче!
– Но защо, по дяволите, трябваше сам да вършиш тази работа! – яростно попита Головиц. – Даваш ли си сметка, че Форест само това е чакал? Години наред се пазеше чист и не му даваше за какво да се хване. Да не си мислиш, че ще пропусне такава великолепна възможност! Като толкова си искал да се отървеш от нея, защо не изпрати Луис?
Морър се усмихна.
– Беше съвсем лична работа, Ейб – търпеливо заобяснява той. – Изпитах огромно удоволствие. Да беше видял лицето й, като ме зърна! Въпреки красотата си, самоувереността си, славата си тя нямаше капчица твърдост! Да беше я видял! Да беше видял очите й! – той се усмихна отново – с усмивка, от която по гърба на Головиц полазиха тръпки. – Да беше я чул как пищеше! Да, това си беше лична работа – не бих я отстъпил на никой друг за нищо на света!
Головиц прокара ръка през изпотеното си лице.
– Това може да провали организацията ни, Джак! – трескаво заговори той. – Синдикатът няма да остане доволен…
– Да върви по дяволите синдикатът! – изруга Морър с неочаквана злоба. – До гуша ми дойде от тях! Не те ще ми кажат какво да правя!
Головиц му обърна гръб, отиде до едно кресло и седна. Не искаше Морър да види изумлението, което за миг се мярна в погледа му.
– Ако тази Коулман те е видяла…
– За нея не се безпокой – безразлично изрече Морър. – Има кой да се погрижи за това. Без нея Форест няма да има на какво да основе делото си. Може да се опита да ни причини неприятности, но доникъде няма да я докара. Ако я премахнем, нали ще можеш да се справиш?
– Разбира се. Но първо трябва да я премахнеш!
– Лесна работа. Маккан ще ни извести къде се намира. Ще ни даде половин час преднина пред полицията.
Головиц се замисли за миг.
– Не бива да се излагаш на никакъв риск, Джак – рязко изрече той. – Яхтата да бъде в пълна готовност. Страшно ще се размирише тук след смъртта на момичето. Най-добре да те няма. Заминаваш неизвестно къде на риболов. Само докато се уталожат нещата.
Морър сви рамене.
– Ще кажеш на Луис да се погрижи за това. Яхтата си е готова. Ще се кача и ще отплавам веднага щом се обади Маккан.
– Кой ще се погрижи за момичето?
– Повикай Луис. Това е негова работа.
Головиц стана, прекоси стаята, отвори вратата до бара и даде знак на Сигъл.
Сигъл влезе, като че стъпваше върху чинии. Не беше вчерашен. От това, което бе чул, му бе станало ясно, че Морър лично е убил Джун Арнът, и беше ужасин от вероятните последици. Много добре знаеше, че една погрешна стъпка сега можеше да разруши цялото старателно изградено царство. През последните десет години бе драпал със зъби и нокти, изкачвайки се нагоре по стълбицата, за да достигне това най-високо стъпало, за което дори не беше мечтал, с колкото си иска пари, жени и всякакъв лукс. При мисълта, че можеше да изгуби всичко, гърдите му се изпълваха с дива ярост, от която чак му призляваше.
– Луис, трябва да се ликвидира това момиче – пристъпи Морър направо към въпроса. – Маккан ще те извести къде се намира. Трябва да действаш мълниеносно. Ще имаш само половин час преднина пред Конрад.
Сигъл го изгледа вторачено:
– Ще трябва да го изработим много грубо, господин Морър. Няма да имаме време за предварително проучване на мястото и това прави работата трудничка...
– Не ме интересува как ще я свършите, стига да я свършите. Кого ще изпратиш?
Сигъл се замисли:
– Моу и Пийт – каза най-накрая.
– Кой Пийт? – рязко попита Морър.
– Пийт Уайнър. Добро момче е. Досега не е убивал, но все някога трябва да започне.
– Да не е онзи с лилавия белег по рождение? – намръщи се Морър.
– Същият. Много обича да приказва. Баща му е бил свещеник. Трябва ни човек, който да се вмъкне в апартамента без много шум. Пийт става за това. Ако нещо я оплеска, Моу ще поеме работата, той поне е проверен. Сече му пипето.