Моу не откъсваше поглед от него, от спретнатия му вълнен сив костюм, елегантните кафяви обувки, бялата риза и красивата връзка на червени и сини райета. Този, рече си завистливо Моу, прилича на първокурсник от богаташки колеж! Пък и говори като завършил колеж! Едва ли беше по-възрастен от самия Моу – двайсет и две-три годишен. Ако не беше белегът по рождение, щеше да е хубав като картинка – направо киноартист, реши Моу, но с туй петно изглеждаше просто страшен – тръпки да те побият!
– А каза ли Сигъл защо трябва да свършим тази работа, Моу? – рязко попита Пийт.
– Не съм го питал. Веднъж само му задай такъв въпрос и иди да си купиш нов комплект зъбки – Моу си наля още кафе. – Това си е работа, не разбираш ли? Няма защо да се притесняваш. Знаеш как да я свършиш, нали?
– Да, знам – каза Пийт и по лицето му премина жестоко ледено изражение. Дори така, както стоеше до прозореца, осветен от слънцето и загледан надолу към улицата, Моу усети как по гърба му полазват тръпки. Този може да бъде безмилостен, каза си той. Май е сбъркан в главата. Когато в погледа му се появеше този израз, на Моу му се искаше да не е в една и съща стая с него.
Точно тогава звънна телефонът.
– Аз ще се обадя! – извика Моу и излетя от стаята. Телефонният апарат беше в коридора.
Пийт отново се загледа в снимката. Представи си как момичето ще го погледне, когато се срещнат. Оживеният израз на възбуда и интерес ще изчезне и ще се смени от леко потръпване, примесено с отвращение – така го гледаха всички момичета, с които го бе сблъсквал животът, и той усети леденостудена топка в стомаха си – ярост, от която чак му призля и от която вената на слепоочието му запулсира. Този път няма да се преструва, че не е забелязал погледа. Няма да принуди устните си да се разтегнат в усмивка, няма да се опита да заличи първоначалното й впечатление за него. Не че някога бе успял да заличи това впечатление – момичетата никога не му бяха давали възможност. Бързаха да се извърнат, сякаш бе някакъв изрод, нещо крайно отблъскващо, достойно само за съжаление. Намираха си някакъв претекст – какво да е, само и само да не го гледат в лицето. Тя ще направи същото и щом се извърне, той ще я убие.
Моу се втурна в стаята.
– Хайде! Тръгвай! Разполагаме само с половин час да отидем дотам, да свършим работата и да се изметем, а проклетото място е на другия край на града!
Пийт грабна купчината списания, провери дали дългият осем сантиметра и остър като нож шиш за лед е в калъфчето си под сакото му, и последва Моу на бегом надолу по разклатените стъпала към прастария пакард, паркиран до бордюра. Макар да изглеждаше толкова стар, двигателят на пакарда беше по-добър от нов благодарение на сръчните ръце на Моу. Сега колата се стрелна от бордюра със скорост, която направо сащиса Пийт.
– Ето какво ще направим – заговори Моу. Приказваше с ъгъла на устните си, като истински гангстер. – Аз ще остана долу в таратайката и няма да изключвам двигателя. Ти ще натиснеш звънеца. Ако тя ти отвори, наговори й глупостите за списанията и направи така, че да те покани вътре. Ако отвори някой друг, помоли да я повикат: “Може ли госпожица Коулман?” Ясно ли е? Гледай да останеш с нея насаме. Направи се на срамежлив или нещо такова. И след това я халосай. Удряй с все сила – тогава гък няма да успее да каже. И веднага се спасявай! Ако се наложи, стреляй. Връщаш се в колата, отпрашваме към “Уилкокс” и Четиринайсета улица и там я зарязваме. Дъч ще ни прибере с неговата и ще ни откара в клуба. После се качваме на параход за Рейд Кий и вземаме самолет за Куба.
– Ясно – раздразнено се съгласи Пийт. – Знам всичко наизуст!
– Аз също, но няма да ни навреди още веднъж да си преговорим урока. Най-трудното ще е връщането в клуба. Ако стигнем там, значи всичко е наред. Куба, а! Страхотно! Бил ли си в Куба? Виждал съм я на картинки. Адски гот! А за жените да не говорим… – той сви тънките си устни на фунийка и остро подсвирна. – Леле, братче! Почакай само да пристигна в Куба!
Пийт мълчеше. Почти не го слушаше. Мислеше си, че най-сетне се приближава към връхната точка в живота си. От месеци си беше мислил само за този миг – мига, когато ще отнеме нечий живот, когато ще стори някому нещо по-лошо от онова, което бяха сторили на него самия, и отново усети студената буца в стомаха си.
– Пристигнахме – обяви Моу след пет минути. – “Ленъкс авеню”. Отседнала е при някаква приятелка – казва се Бънти Бойд. Не знам какво ще я правиш. Ако трябва, утрепи и нея – той намали, докато колата запълзя бавно покрай дълга редица четириетажни къщи. – Ето там, отсреща – Моу зави и спря. – Тази е. Три къщи по-надолу. Ще те чакам тук. Като излезеш, ще тръгна към теб с таратайката – Пийт взе купчината списания, отвори вратата и излезе. Леко му се гадеше, а ръцете му бяха ледени. – Добре ли се чувстваш? – разтревожено попита Моу, втренчил поглед в него през прозорчето на колата. – Слушай, Пийт, работата е много важна…