– Къде е сега?
– Седи си в колата и се подкрепя с уиски – отвърна усмихнато Бардин. – Нямах време да го разпитам, както трябва, и затова му казах да не си отива. Ходих горе в къщата. И петимата слуги са убити – застреляни. Госпожица Арнът трябваше да е някъде из имението, защото е имала делова среща, но в къщата я нямаше – Бардин извади кутия цигари, предложи на Конрад и сам запали една. – Открих я в плувния басейн – той се намръщи. – Някой й е разпорил корема и е отсякъл главата й.
– Трябва да е работа на луд – изръмжа Конрад. – Сега какво правите?
– Момчетата си вършат работата в къщата и басейна. Ако има нещо, ще го намерят. Искаш ли да се поразходим и сам да огледаш всичко?
– Да. Какво казва лекарят – в колко часа е станало това?
– Сега се опитва да установи. Казах му да не местят труповете, докато не дойдеш. Сигурно скоро ще може да ни съобщи нещо. Дай да огледаме първо къщата на пазача.
Конрад го последва през вратата в малката стаичка, обзаведена с бюро, стол, тапицирано канапе и няколко телефона. Върху бюрото имаше голяма, подвързана с кожа книга на посетителите, която бе отворена на днешна дата. Пазачът – в тъмнозелена униформа и лъснати ботуши – беше наполовина скрит под масата, а главата му имаше ален ореол от кръв. Беше застрелян съвсем отблизо. Конрад се приближи до бюрото и се наведе над книгата за посетители.
– Убиецът едва ли си е вписал името – сухо отбеляза Бардин. – И все пак пазачът сигурно го е познавал, иначе нямаше да отключи портата.
Конрад огледа почти празната страница.
15,00 ч. Господин Джак Белинг, улица “Ленъкс” № 3. Назначена среща.
17,00 ч. Госпожица Рита Стрейндж, улица “Краун” № 14. Назначена среща.
19,00 ч. Госпожица Франсис Коулман, “Глендейл авеню” № 145.
– Това говори ли ти нещо? Тази Коулман е била тук приблизително по времето, когато е станало убий-
ството.
Бардин сви рамене.
– Знам ли! Ще я разпитаме, щом имаме малко време. Но ако е замесена, бъди сигурен, че щеше да откъсне страницата.
– Прав си. Освен ако не е забравила.
Бардин махна нетърпеливо с ръка.
– Хайде да вървим! Очакват те много приятни гледки – той отново се гмурна в сгъстяващия се мрак. – По-добре да тръгнем с колата ти. Намали при втория завой. Там е бил застрелян градинарят.
Конрад подкара по алеята. От двете й страни растяха гигантски палми и цъфнали храсти. След около триста метра Бардин се обади:
– Веднага след завоя.
Приближиха до някаква кола, паркирана до бордюра на алеята. Доктор Холмс, двамата му помощници с бели престилки и двамина отегчени полицаи стояха скупчени един до друг, а фаровете на колата осветяваха гърбовете им. Конрад и Бардин слязоха и отидоха при тях. Бяха наобиколили съсухрен възрастен китаец, който лежеше проснат по гръб, а пръстите му, напомнящи нокти на граблива птица, бяха изкривени от предсмъртната агония. Бялата му престилка аленееше отпред на гърдите.
– Здрасти, Конрад – поздрави доктор Холмс. Беше дребно човече с кръгло розово лице и бял перчем на иначе плешивата си глава. – Дошъл си да погледаш кръвопролитието ли?
– Случайно минавах оттук – отвърна със същия тон Конрад. – Кога е настъпила смъртта, докторе?
– Преди час и половина, не повече.
– Значи малко след седем?
– Така излиза.
– Със същото оръжие ли е убит пазачът?
– Вероятно. До един са изтрепани с калибър 45 – докторът погледна към Бардин. – Имам чувството, че е работа на професионалист, лейтенанте. Този, който е стрелял, си е знаел работата. Убивал ги е намясто, с един-единствен изстрел.
Бардин изръмжа:
– Това още нищо не значи. С този калибър се убива намясто независимо дали е в ръцете на професионалист или на аматьор.
– Хайде да се качим до къщата – предложи Конрад.
Колата взе разстоянието до входната врата за три минути. Лампите във всички стаи бяха запалени. Входът се охраняваше от двама полицаи.
Конрад и Бардин се изкачиха по стълбата до малката приемна, откъдето преминаха в централната част на къщата – вътрешен двор в испански стил, покрит с мозайка. Стаите опасваха трите страни на двора – прохладно местенце, където човек с удоволствие би поседнал.
От гостната се зададе сержант О‚Брайън – висок слаб мъж със суров поглед и безброй лунички. Той кимна на Конрад.