– Не, полковник, благодарим... – побърза да каже Конрад. – Много бързаме. Видяхте ли госпожица Коулман да излиза тази сутрин?
– Е, ако наистина няма да пиете, тогава аз ще си налея – обяви полковникът и си наля доста голяма доза уиски в една от чашите. – Стар човек съм вече и малко уиски ми се отразява много добре. Въздържаност винаги и във всичко, господин Конрад – тогава нищо няма да ви навреди.
Конрад повтори въпроса си по-високо.
– А, да. Всички излязоха – отговори полковникът, взе внимателно чашата си и седна на един от столовете. – Не мислете, че следя кой какво прави, но случайно ги видях. Загазили ли са нещо? – напрегнатото любопитство и очакването в очите му раздразниха Конрад.
– Не, но много бих искал да поговоря с госпожица Коулман. Познавате ли я?
– Мургавичката ли? – полковникът се усмихна. – Виждал съм я: хубаво момиче. Че за какво е притрябвала на полицията, господин Конрад?
– Да знаете случайно къде отидоха?
– Чух да споменават нещо за лунапарка – отвърна полковникът, като сбърчи чело. – И че щели да се изкъпят в морето.
По лицето на Конрад се изписа разочарование. Знаеше, че е невъзможно да я открие в лунапарка. Там винаги беше претъпкано с народ. Той сви рамене примирен.
– Благодарим ви, полковник. В такъв случай ще дойдем пак следобед.
– Сигурни ли сте, че всичко е наред? – попита старецът. – Никак не ми хареса типът, който тръгна подире им. Имаше направо бандитски вид.
– Какъв тип? – настръхна Конрад и застина.
Полковникът отпи от чашата си, остави я на масата и си избърса устните с копринената кърпа.
– Не бих искал да останете с впечатлението, че вечно вися на прозореца, господин Конрад, но случайно надзърнах, когато тръгнаха, и видях този тип в колата. Потегли бавно след тях. Имаше такава една жълтеникава коса, младо момче, но никак не ми хареса.
– А с кого беше госпожица Коулман? – рязко попита Конрад.
– С приятели – изрази полковникът неодобрението си, като изгрухтя. – С онзи, дето си носи ризата измъкната отвън. Да ми беше паднал в ръчичките в моя полк… Щях да го науча да се облича като джентълмен! После онази Бойд – по-нахално същество не сте виждали. Учудвам се колко нехайно гледат някои момичета на външния вид на кавалерите си. По наше време не беше така – казвам ви! Никога не съм допускал, че госпожица Коулман ще позволи да я видят на публично място с онзи с петното по рождение. Но тя е състрадателно същество, сигурно го е съжалила...
Конрад и Бардин се спогледаха. И двамата бяха виждали Пийт Уайнър, макар да не бе минавал през ръцете им. Много добре знаеха обаче, че работи за Морър.
– Какъв тип с петно? – излая Бардин.
Полковникът премига насреща му.
– Не съм го виждал преди. Не го познавам. Има невус на лицето – нали така се казват лилавите петна по рождение? Цялата дясна половина на лицето му е такава.
– Мургав, с нежно телосложение, прилича на студент, нали? – продължи да пита Бардин.
– Да. И аз си помислих, че е студент.
– А другият пакард ли караше? Нисък, широкоплещест, със светлоруса коса и много бяло лице, нали?
– Точно така. Направо криминален тип. А за колата не знам. Не я забелязах. Значи го познавате?
– Та казвате, че онзи с петното е тръгнал заедно с другите трима? – продължи да пита Бардин, сякаш не бе чул въпроса на полковника.
– Да, заедно тръгнаха по улицата. Взеха една малка кола от гаража на ъгъла – ей там, вижда се от тук. А русият с колата тръгна подире им, сякаш ги следеше.
Конрад вече се беше разтревожил. Описанието на полковника разсейваше всяко съмнение, че става дума за Пийт Уайнър и Моу Глеб.
– Благодаря – рече той и тръгна към вратата. – Извинете за безпокойството.
– Ама как, толкова бързо! – възкликна полковникът и скочи на крака, при което разплиска остатъка от уискито в чашата. – Няма ли да ми кажете защо…
Но Конрад вече прекосяваше пътечката пред къщата, следван по петите от Бардин. Двамата се качиха в полицейската кола.
– Е, сега какво ще кажеш? – мрачно попита Конрад. – Трябва да действаме много бързо, Сам. Първо да отидем в гаража. Може да ни дадат описание на колата. След това аз ще тръгна право към лунапарка, а ти ще отидеш да повикаш помощ. Ще ни трябват светкавично четирийсет-петдесет момчета.
– Господи! – смаяно извика Бардин. – За какво ти е потрябвал толкоз народ! Двамата с теб можем и сами да се справим!
– Така ли мислиш? – Конрад беше пребледнял и очите му святкаха сърдито. – Това момиче се намира в претъпкан лунапарк с двама от главорезите на Морър. Според теб защо са тръгнали след нея, а? Да не мислиш, че ще позволя да я очистят, както Парети е очистил всички останали свидетели? Ще ни трябва възможно най-голяма помощ. Ще спася момичето, пък ако ще да пукна!