XVII
– Ей! Почакайте! – каза Бъстър и спря. В двете си ръце държеше цял наръч кукли, крещящи безвкусни вази, кокосови орехи и две кутии бонбони. – Трябва да оставя това някъде. Писна ми да ги влача със себе си навсякъде.
– Ами да не си ги печелил! – засмя се Бънти. – Къде искаш да ги оставиш?
– Да се върнем при колата – предложи той. – А след това – право на виенското колело!
– Няма защо да се влачим всички накуп – рече Бънти. – Аз ще дойда с теб, а вие, Франки, вървете. Ще се срещнем при колелото. Още не съм много сигурна дали ще се кача, но поне ще ви позяпам вас тримата.
Сърцето на Пийт подскочи. Вече цял час се бе опитвал отчаяно да остане насаме с Франсис, но все безуспешно. А ето че сега възможността сама му се предложи. Той погледна през рамо. До една от масите за игра на лото недалеч от тях стоеше Моу и бялото му лице се бе изкривило в злобна гримаса.
– Добре – съгласи се Франсис. – Среща при входа за виенското колело.
Пийт знаеше със сигурност, че Моу нямаше да чака още дълго. Трябваше на всяка цена да отвлече Франсис някъде далеч от тълпата и Моу. Огледа се и погледът му попадна върху едър неонов надпис:
ГОЛЕМИЯТ ОГЛЕДАЛЕН ЛАБИРИНТ
Желаете ли да останете сами?
Елате и се изгубете в най-заплетения лабиринт на света
– Ще ви трябват най-малко двайсет минути да стигнете до колата и да се върнете – обърна се той към Бъстър. – Ще отидем да надзърнем в ей онзи лабиринт. Най-добре да се чакаме на входа – той се обърна към Франсис: – Нали ще дойдете с мен? Винаги ми се е искало да го видя. Сигурно е много забавно...
– За Бога! – провикна се Бънти. – Само ще се изгубите и няма да можете да излезете от там с часове!
– Съвсем не! – побърза да ги увери Пийт. – Всъщност е много прост. Ако се движиш все вляво, ще можеш да го обиколиш за десет минути. Ще дойдете ли с мен?
– Добре – кимна Франсис.
Не й се щеше много, но Пийт така охотно бе приемал всички нейни предложения, че нямаше да бъде честно, ако и тя поне веднъж не се съгласеше с някое негово.
– Е, както искате. Но ако не излезете до половин час, няма да ви чакаме – предупреди Бънти. – Хайде, Бъстър, да вървим.
И те започнаха да си пробиват бавно път през безкрайния поток от хора, а Пийт погледна пак към Моу. На лицето му прочете някакво напрегнато изражение, като проследяваше с поглед стопяващите се в тълпата Бънти и Бъстър. Пийт бързо се обърна към Франсис и я подкани:
– Хайде, да вървим и ние. Мисля, че ще е забавно. Няма да се забавим...
Тя го хвана за ръката и тръгна с него към входа на лабиринта.
– Познавате ли този човек? – внезапно попита тя.
Пийт целият се скова и я погледна рязко.
– Кой човек?
– Този, към когото постоянно поглеждате. С черния костюм. Цяла сутрин върви подире ни.
– Така ли? – опита се Пийт да овладее гласа си. – Струва ми се… струва ми се, че съм го виждал някъде.
Вече бяха стигнали будката за билети пред лабиринта и Пийт отиде да купи два. Изглежда, че това бе единственото забавление, за което нямаше опашка, и русата касиерка на средна възраст сякаш се зарадва, че си има клиент.
– Придържайте се към лявата страна – посъветва го тя, като му подаде рестото. – А ако се изгубите, натиснете звънеца. Звънци има навсякъде из лабиринта. Ще ви измъкнат.
Пийт й благодари и отиде при Франсис, която го чакаше на входа. Тръгна след нея по дългия коридор и в последния миг погледна тревожно през рамо. От Моу нямаше и следа.
– Какво да правим? – попита Франсис. – Много е задушно тук.
– В самия лабиринт не е задушно – увери я Пийт. – Той е на открито.
Повървяха още няколко метра и внезапно се озоваха в лабиринта. Той се състоеше от огледални стени, високи четири метра и половина. Проходът между стените беше широк метър и осемдесет – колкото двама души да вървят един до друг. Огледалата бяха поставени така, че се отразяваха едно в друго, и щом Франсис и Пийт пристъпиха в първия дълъг коридор, бяха притиснати и оградени от трийсет-четирийсет свои отражения. Въздействието бе така изненадващо и силно, че Франсис се закова на място.
– Мисля, че няма да ми хареса – обърна се тя към Пийт. – Сигурен ли сте, че ще успеем да се измъкнем от тук?
– Не се плашете – хвана я той за ръката. – Ще вървим все направо, а щом стигнем до първия кръстопът, ще завием наляво. Ако завиваме все наляво, ще излезем най-много след десет минути.
– Добре тогава – изрече Франсис колебливо. – Но никак не ми харесва.
Стиснал ръката й, той я поведе напред. Бързаше да стигнат центъра на лабиринта, тъй като се боеше Моу да не е забелязал къде бяха влезли, и да ги е последвал. Вървяха няколко минути по коридорите с огледални стени, като завиваха все наляво. Когато вдигаха поглед, виждаха синьото небе и чуваха оглушителния грохот на лунапарка. Всеки коридор, в който навлизаха, бе идеално копие на предишния. Отвсякъде ги обграждаха собствените им отражения. Безкрайната на пръв поглед пътека свършваше внезапно и се оказваше задънена, така че трябваше да се връщат обратно и да търсят завоя, който бяха пропуснали.