След като повървяха така две-три минути, Франсис се обади внезапно:
– Нека се опитаме сега да излезем от тук. Много е скучно, не намирате ли?
Пийт спря. Обърна поглед назад към пътеката, от която бяха дошли. Двайсет лица с двайсет обезобразяващи лилави петна се втренчиха в него и леко му призля. Беше настъпил моментът, когато трябваше да разкрие истината, и той осъзна, че ще му е страшно трудно. Разполагаше с толкова малко време. Всеки миг от противоположния край на някой коридор можеше да се зададе Моу.
– Доведох ви тук, за да ви кажа нещо – започна той. – Боя се, че ще бъде голям шок за вас.
Тя му хвърли бърз поглед и той видя, че тя настръхва.
– Какво искате да кажете?
– Аз не съм Бърт Стивънс. Името ми е Пийт Уайнър. Не разполагаме с много време. Изслушайте ме и, моля ви, не се плашете.
Той видя, че в погледа й проблесна тревога, и я съжали до болка. Да се озовеш внезапно в този заплетен лабиринт с някого, който неочаквано се оказва съвсем чужд човек, сигурно е крайно неприятно, рече си той и се усмихна на Франсис.
– Не разбирам – каза тя, без да трепне. – Това някаква шега ли е?
– Де да беше! – горчиво отвърна той. – Преди да започна, искам да знаете, че за нищо на света не бих ви причинил нищо лошо. С мен сте в пълна безопасност. Затова, моля ви, не се плашете.
Тя отстъпи назад.
– Какво значи всичко това?
– Нямам достатъчно време – продължи той, като се опитваше да намери думи. – Не знам какво става с мен. Изпратиха ме да ви сторя зло. Онзи, който ни следеше, е с мен. Много е опасен. Знам, че ви е трудно да ми повярвате, но ако той успее да остане насаме с вас, веднага ще ви убие. Единственият начин да ви спася е да убия него, докато вие се опитвате да избягате. Затова именно ви доведох тук. Трябва да правите каквото ви кажа… – Пийт млъкна, прочел ужас в очите й. Докато слушаше тихия напрегнат глас, тя разбра, че пред нея стои един луд. Вестниците постоянно пишеха за такива ужасии – как разни невменяеми типове подмамват момичета в усамотени кътчета и ги убиват. Тя започна да отстъпва назад, без да откъсва от него поглед, вдигна ръце, умолявайки го с жест да не се приближава до нея. Като видя надигащия се в момичето ужас, Пийт остана неподвижен. Беше си дал сметка, какво би могло да последва, ако й разкриеше истината. Бе допуснал, че по всяка вероятност тя би си направила прибързаното заключение, че е луд, и сега с отчаяние, от което му призля, разбра, че Франсис си е помислила точно това. – Моля ви, Франки, не се плашете – замоли й се той. – Имайте ми доверие, моля ви! Не съм откачен и няма да ви причиня зло. Толкова ли не виждате? Не виждате ли, че единственото, което искам, е да ви помогна?
– Много ви моля, вървете си – проговори тя с пребледняло лице, но все още спокойна. – Ще мога да изляза от тук и без ваша помощ. Само ви моля да си отидете и да ме оставите.
– Добре, ще си отида – сериозно отвърна той, – но преди това искам да ме изслушате. Този човек, който през цялото време ни следеше, е получил нареждане да ви убие. Ако не му попреча, ще го стори. Дадоха ми ваша снимка, за да ви позная. Ето я, вижте. Това може би ще ви убеди, че говоря истината.
И като видя нарастващата в погледа й паника, той бързо бръкна във вътрешния джоб на сакото, където бе портфейлът му. Чувстваше, че ако й покаже снимката, би разбрала каква опасност я грозеше. Рязко измъкна портфейла, при което часовникът му се закачи за дръжката на шиша за лед, той се изплъзна от калъфа и падна на пътеката в краката му. Франсис сведе поглед, видя шиша и се втренчи с ужас в смъртоносното острие. После вдигна очи и срещна изплашения виновен поглед на Пийт. Ледени пръсти се впиха в сърцето й. Повече не се колеба. Вече знаеше, че той е опасен луд, подмамил я в лабиринта, за да й причини нещо ужасно, но знаеше също, че ако се стигнеше до схватка между тях двамата, за нея нямаше да има никакви шансове. Затова се обърна и побягна.
– Франки! Моля ви!
Болезненият му зов я пришпори и дългите й крака я понесоха по правата тясна пътека с цялата бързина, на която бяха способни. Тя тичаше, като опираше пръстите на лявата си ръка в огледалната стена. Само пипнешком можеше да разбере накъде да завие. Още един завой, този път надясно, и Франсис полетя като обезумяла по още един кошмарен коридор, тъмната й коса се вееше зад нея, лицето й бе мъртвешки бяло, дъхът й излизаше на мъчителни пресекулки. Нямаше представа, колко време бе тичала така, колко пъти бе завивала. Чувстваше се като онези животинки във въртящия се барабан – колкото и да вървяха, винаги оставаха на същото място, макар да тичаха с все сили. Най-сетне разбра, че повече не може, и се облегна на огледалната стена, притиснала с ръце гърдите си, затворила очи, дишайки тежко, задъхано. След малко отвори очи и се втренчи в собственото си отражение. Бе поразена от ужасното си изражение, от уголемените си очи, от разбърканата си коса, която винаги бе тъй прилежно сресана. Нямаше представа, къде се намираше. Можеше да е само на няколко крачки от Пийт или в самия център на лабиринта. Чудеше се дали да вика за помощ, но Пийт можеше да я стигне, преди да дойде помощ отвън. Реши, че е по-безопасно, ако се опита сама да се измъкне. Погледна в двете посоки на пътеката, която, отразена от огледалата, сякаш нямаше ни начало, ни край, и отново я обзе паника. Имаше чувството, че е попаднала в някакъв страшен кошмар. Идеше й да седне на пода и да се разреве, да се предаде, да скрие лице в ръцете си и да чака, докато някой я открие. Ами ако Пийт я намери пръв? Преглътна сълзите си и се овладя с усилие на волята. Ако продължа по тази пътека, каза си тя, и завивам все наляво, няма начин да не стигна изхода. И тръгна бавно, наострила уши да долови и най-слабия подозрителен звук, който би достигнал до нея през оглушителния вой на лунапарка. Не бе изминала и няколко метра, когато усети непреодолимо желание да погледне зад себе си. Спря и се обърна.