В най-отдалечения край на коридора нещо помръдна, сърцето й спря, после заби като обезумяло. Почти се бе обърнала, за да хукне отново, когато забеляза, че фигурата зад нея прави същото движение. Тогава разбра, че гледа собственото си отражение в далечината, и се разхълца истерично.
Продължи по коридора. В края му отражението й се увеличи и като наближи огледалото пред себе си, разбра, че отново е попаднала в задънена пътека. Отново трябваше да превъзмогне обзелата я паника.
Обърна се и се опита да се върне по стъпките си. В дъното на пътеката срещу себе си забеляза някакво движение, но вече нямаше да се хване на същия номер, затова продължи напред. Тогава внезапно по гърба й пропълзяха ледени тръпки. Фигурата насреща не се движеше по същия начин, по който се движеше тя. Франсис спря и се вгледа втренчено напред. Насреща й стоеше и я наблюдаваше нисък набит мъж с едри рамене, облечен в черен костюм. В ръката му проблясваше никелиран автоматичен пистолет.
Беше Моу.
XVIII
Конрад прекара двайсет минути, трескаво търсейки триместната спортна кола на няколко паркинга около лунапарка. Все още търсеше, вече осъзнал колко безнадеждна е задачата му, когато чу полицейската сирена и видя колата на Бардин, претъпкана с ченгета, да завива по булеварда, който водеше към главния вход на лунапарка.
Той се втурна срещу колата, размахвайки ръце. Колата спря до него и Бардин му се озъби през прозорчето, запотен и раздразнителен.
– Какво направи? – попита той. – Откри ли колата?
– Спри проклетата си сирена! – сряза го Конрад. – Или искаш да стреснеш онези двамата и да ги накараш да действат бързо?
Бардин слезе, а сержантът, който караше, изключи сирената.
– Е, хайде. Откри ли колата? – повтори Бардин.
– Тук има най-малко десет хиляди коли, да ги вземат мътните! Кажи на хората си да се разпръснат и да търсят. Чакаме ли още?
– Сега ще пристигнат още две коли. Капитанът ще вдигне голяма врява, като разбере, че съм изтеглил резервите.
– Ако убият момичето, прокурорът ще вдигне такава врява, каквато Маккан през живота си не е чувал и няма да чуе! Хайде, кажи на хората си да действат!
– Ей! Почакай малко! – Бардин хвана Конрад за ръкава. – Я виж кой идва насам! – и той посочи с пръст към високия, късо подстриган момък, чиято риза на червено-бели фигури не бе пъхната в панталоните. Ръцете му бяха пълни с кукли, вази и кутии бонбони. До него крачеше русо момиче с бяла спортна рокля. – Не търсим ли тези двамата?
– В този парк трябва да има поне хиляда откачени, които си носят ризите отвън – изръмжа Конрад, – но ще го попитам – и той се приближи до Бъстър Уокър. – Не сте ли пристигнали от “Ленъкс авеню”? – попита той и изстина, тъй като Бъстър го изгледа изумено и неразбиращо.
– Ами да! – отвърна Бъстър. – Откъде знаете?
Конрад погледна към Бънти:
– Вие ли сте госпожица Бойд?
– Да – отговори озадачената Бънти.
Конрад махна на Бардин и той се приближи до тях.