– Те са. Поеми нещата в свои ръце, Сам.
Бардин им показа полицейската си значка:
– Аз съм лейтенант Бардин от градската полиция. Къде е госпожица Коулман?
– Франки? – ченето на Бъстър чак увисна. – За какво ви е? Какво става?
– Отговорете на въпроса ми, и то бързо! – излая Бардин. – Къде е?
– Оставихме я в лунапарка...
– Сама ли е?
– Не, с Бърт.
– Кой Бърт?
– Ами Бърт Стивънс, разбира се. За какво става дума?
Бардин хвърли един поглед към Конрад, който попита:
– Този Стивънс има ли петно на лицето?
– Има. Голямо лилаво петно на дясната половина на лицето.
– Сигурен ли сте, че се казва Стивънс?
– Той така каза. Значи наистина има нещо?
– Не сте сигурни обаче, че е Стивънс?
– Не, не сме – намеси се Бънти. – На мен той никак не ми хареса още като дойде вкъщи. Нали разбирате, ние всички щяхме да ходим на плаж – Франки, Бъстър, Тери Лансинг и аз. Тери се обади да каже, че няма да може да дойде и че вместо него ще дойде приятелят му Бърт. Това момче се появи, каза, че е Бърт Стивънс, но тъй като никога не съм го виждала, не мога да твърдя със сигурност, че е Бърт Стивънс.
– Къде точно оставихте госпожица Коулман?
– Щяха да влизат в лабиринта... – обади се Бъстър.
– Какъв лабиринт?
– Огледалният. В дъното на онази алея е, до голямата шатра. Кажете ни какво става...
– Няма време – прекъсна го Конрад. – Не мърдайте от тук. Може пак да ни потрябвате – после се обърна към Бардин: – Хайде! – не изчака да види реакцията му, а хукна напред, проправяйки си път през тълпата към голямата шатра.
Бардин остана още малко, колкото да даде указания на сержанта:
– Обградете лабиринта! Никой да не излиза от него! Знаете кого търсим. Внимавайте за Моу. Той ще се опита да се измъкне със стрелба.
После се обърна и хукна след Конрад, като остави Бъстър и Бънти да гледат изумени подире му.
Слънчевите лъчи, струящи косо по стените на лабиринта, попаднаха върху никелирания пистолет и той проблесна в ръката на Моу. За част от секундата Франсис се втренчи в насоченото дуло. При появата на Моу я бе сковал ужас. Направо я смразиха видът на черния му костюм, леко превитите му рамене и абсолютната му неподвижност. Инстинктът й подсказа, че е убиец, и тя внезапно осъзна, че ей сега ще я застреля. Нямаше къде да бяга. Хвърли отчаян поглед към редицата огледала и на два-три метра от себе си забеляза началото на нов коридор. Моу улови погледа й и не закъсня да стреля в нея.
Пистолетният изстрел, затворен в ограниченото пространство, прогърмя като бомбена експлозия. Франсис изпищя безумно, когато огледалото досами нея се разби на хиляди парченца, които се разхвърчаха като шрапнел. Едно от тях сряза роклята й само на косъм от тялото й.
Момичето се втурна по коридора пред себе си, тичайки както никога през живота си. Отпред се простираше огледална пътека без начало и край. Зад гърба си чуваше тропота на бягащи крака, които приближаваха много по-бързо, отколкото тя се отдалечаваше. Политна напред, стигна още един завой и бързо го взе, при което се блъсна в насрещното огледало. Направи отчаян опит да се задържи на крака, но не успя и падна на колене. Докато се опитваше да се надигне, автоматичният пистолет отново изгърмя, куршумът изсвистя покрай лицето й, разби едно от огледалата, рикошира и разби още едно. Тясната пътека се изпълни с хвърчащи парчета стъкло. Франсис покри лицето си с ръце и се запрепъва напред, но вече тичаше по-бавно, а дъхът й излизаше с хълцане, на тежки пресекулки.
Моу спря рязко пред купчината натрошено стъкло. Много добре съзнаваше, че не му остава много време. Беше му наредено да убие това момиче и знаеше, че ако не успееше, собственият му живот нямаше да струва и пукната пара. Малките му жестоки очички проследиха тичащото напред по пътеката момиче в синя рокля. За част от секундата се втренчи в устремените й напред стройни крака и черните коси, струящи зад гърба й. Вдигна пистолета и се прицели точно в средата на грациозните й млади рамене. Пръстът му се сви около спусъка. Сега нямаше начин да не улучи. Тя бягаше по права линия, а слънцето превръщаше небесносинята й рокля в ослепителна мишена.
В този миг усети разтърсващ удар в дясното рамо, в ушите му оглушително отекна изстрел. Ръката му, която стискаше пистолета, подскочи рязко от собствения му изстрел. Моу политна назад и вдигна поглед. Върху една от стените различи фигурата на някакъв мъж с пистолет в ръка. Позна го веднага – беше специалният инспектор към главната прокуратура, и се хвърли по лице на пода преди втория му изстрел.
Кръв се стичаше по ръката на Моу и пръстите му аленееха. В дясното си рамо усещаше тъпа пареща болка. Погледна напред по пътеката, но момичето бе изчезнало и той оголи зъби в яростна гримаса.