Конрад се намираше на около петнайсет метра от превития надве Моу. Деляха го две пътеки от него. Не го виждаше в момента, но знаеше, че е там. Стената беше дебела само петнайсет сантиметра и не му беше лесно да се задържи върху нея, а за прескачането на близо двата метра до следващата стена не можеше да става и дума.
Десетина полицаи вече се катереха по стените и се изправяха върху тях. Целта им беше да се разпръснат и да оградят лабиринта.
– Ей го там! – извика Конрад и посочи към пътеката, където бе клекнал Моу.
Моу се изправи и стреля по Конрад, който усети как куршумът профуча покрай лицето му. Приклекна инстинктивно, изгуби равновесие и падна в един от огледалните коридори.
Полицаите си бяха набавили дъски, прехвърляха ги като мостове над коридорите, преминаваха по тях и ги изтегляха след себе си. Но докато стигнат до мястото, където бе стоял Моу, той вече беше изчезнал – от него бе останало само кървавото петно върху едно от огледалата. Един сержант се надвеси от стената към пътеката, където бе паднал Конрад.
– Добре ли сте, сър?
– Добре съм, нищо ми няма – троснато отвърна Конрад. – Ще остана тук. Опитайте се да го намерите и ме насочвайте към него. А ако откриете момичето, веднага ми кажете. И да внимавате!
Сержантът кимна и тръгна да изпълнява заповедта, свит надве по тясната стена. В съседния коридор Моу го чакаше да се приближи с жесток блясък в очите. После вдигна пистолета и го застреля в главата. Полицаят размаха ръце като за полет и се строполи в съседния на Моу коридор.
Стискайки раненото си рамо, Моу се затича по коридора, зави и спря да се ослуша. В едно от огледалата се отрази нещо синьо и зъбите му се оголиха във вълча усмивка.
Момичето бе застанало на следващия завой, но не го виждаше, тъй като бе извърнало глава в друга посока, и започна бавно да пристъпва към него. Моу прехвърли пистолета в лявата си ръка, вдигна го и се прицели в младите й гърди. Трудно му беше да я държи под прицел, трябваше да превъзмогне нарастващата слабост, и изруга приглушено.
Внезапно прозвуча глас, усилен многократно от полицейския високоговорител. Гласът изпълни лабиринта, отеквайки като гръм:
– Госпожице Коулман! Госпожице Коулман! Молим за вашето внимание! Търси ви полицията. Бихте ли извикали, за да ви открием! Бъдете нащрек! Оглеждайте се във всички посоки. Престъпникът с пистолета все още не е заловен!
Франсис хлъцна от облекчение и тревога. Бързо се огледа надясно, после наляво и сърцето й замря, когато съзря черната фигура с насочен пистолет на не повече от трийсет метра от себе си. Тя затвори очи и се разпищя като обезумяла. Тъпанчетата й сякаш се спукаха от гръмотевичния изстрел. Усети забилата се в ръката й изгаряща болка и се свлече на земята.
Моу я видя да пада и в очите му блесна победоносно злобно пламъче. Чу приближаващи стъпки, но стреля още веднъж в неподвижната фигура там, на пода. Куршумът строши огледалото един-два сантиметра над Франсис, посипвайки я със стъклен водопад. Тичащите стъпки бяха вече съвсем наблизо и Моу се извърна рязко.
Стигнал на завоя, Конрад рязко закова. Пред погледа му се мярна Моу, клекнал с насочен напред пистолет, а зад него – тялото на момиче в синя рокля. Отдръпна се назад, когато Моу стреля по него, а счупените стъкла се посипаха в опасна близост до лицето му. Конрад се хвърли по корем на земята и запълзя към ъгъла. Моу го забеляза в момента, в който той вдигна пистолета си, и двамата стреляха едновременно.
Куршумът на Моу прониза дъното на шапката на Конрад. Но изстрелът на ченгето беше по-точен. Конрад видя как престъпникът изтърва оръжието си, хвана се за гърдите и се захлупи по лице. Двама от полицаите изпревариха специалния детектив и първи се надвесиха над Моу.
– Внимавайте! – предупреди ги той, преди да излезе на пътеката, където лежеше гангстерът. Ала Моу не се помръдна. Единият от полицаите го обърна по гръб.
Бялото лице на Моу бе изкривено в озъбена гримаса на болка и страх. Невиждащите му очи се бяха вперили в синьото небе. Кръвта се просмукваше и напояваше костюма му. В момента, в който Конрад се надвеси над него, челюстта му се отпусна и последният му дъх излезе през отворената уста като уморена хриптяща въздишка.
XIX
Долорес седеше – гола, с розово тяло след енергичното разтриване с хавлиена кърпа – на едно столче в разкошно обзаведената баня на клуб “Парадайз” и внимателно попиваше с парченце памук влагата между пръстите на краката си. Беше плувала в морето и както винаги след това взе един душ, за да измие солта от кожата си. Лицето й бе замислено, а бадемовите й очи, изгубили обичайното си живо пламъче, бяха помрачени от гневно притеснение. Само преди един час Джак Морър й бе съобщил внезапно, че заминава на риболов в неизвестна посока и няма да го има три седмици или даже месец. Дори от тук, от прозореца, можеше да различи яхтата като миниатюрна точица на хоризонта. Досети се, че Морър заминава по съвет на Ейб и заради Джун Арнът.