Долорес знаеше за Джун от самото начало на историята. Следеше развитието на връзката и усещаше как собствената й власт над Морър отслабва с всеки изминат месец. Разбра, че тронът й се клати. Не изпита никакво задоволство от това, че Джун е мъртва. Ако не беше Джун, щеше да е някоя друга. Много добре й беше известно, че Глория Лайл – второкласна киноактриса със забележителен бюст и също толкова забележителна липса на морални задръжки – се е качила на яхтата десет минути преди Морър да напусне клуб “Парадайз” на път за пристанището.
Убийството на Джун бе поразило Долорес. В него тя видя зловещо предзнаменование. Тя бе убедена, че когато Морър се върнеше, щеше да настъпи краят на царуването й. Едва ли щеше да си направи труда да се развежда – по всяка вероятност щеше да се отърве от нея със същата бруталност, с която се бе разправил с Джун.
Долорес не хранеше никакви илюзии по отношение на съпруга си. Той се замисляше над отнемането на човешки живот също толкова, колкото дали да си налее чаша уиски, и тя го знаеше много добре. От четири години бяха женени и бе истинско чудо, че все още е жива. Това се дължеше единствено на факта, че не му бе предоставила възможността да предяви някакво оплакване срещу нея, не бе погледнала към друг мъж. Знаеше, че вече е много нетърпелив да си възвърне свободата. Нямаше да посмее да се разведе. Долорес беше прекалено добре осведомена за деянията му и той не можеше да рискува да я изтърве от постоянното наблюдение, на което бе подложена. Бе убедена, че много скоро – може би след като се върнеше от това пътуване – щеше да каже на някой от главорезите си какво да направи, и тя щеше да умре. Катастрофа с кола, нещастен случай с огнестрелно оръжие или може би морето щеше да я завлече навътре по време на къпане? Много бяха удобните начини, по които можеше да умре – удобни за Морър, разбира се.
Тя се пресегна за цигара, запали я и пусна две тънки струи дим през изящно изваяните си ноздри. Не беше паникьосана, но си даваше ясна сметка, че трябва да предприеме някакви мерки, ако има намерение да оцелее. Бързият й практичен ум вече бе набелязал вероятния изход от положението. И сега, когато Морър го нямаше, тя можеше незабавно да се възползва от възможностите си.
Долорес стана, приближи се до стенното огледало и се огледа. Плъзна ръце по дългите си гладки бедра и започна да изучава тялото си със замислени присвити очи. Помисли си за Глория Лайл с нейните къси крака и смешен бюст. Какво толкова вижда в нея Морър, запита се тя. Какво? Той не беше нищо повече от уличен котарак, тръгнал на лов за нови усещания, с животински стремеж към нещо свежо, пък дори и грозно.
И като сви рамене, Долорес започна да се облича, все така замислена. Положението й бе твърде опасно. Беше й минавало през ума да си вземе бижутата и дрехите, с които някога я бе обсипвал, и да опита да се скрие някъде. Но знаеше, че дългите му ръце ще я стигнат където и да е.
Закопча ластичния колан, приглади роклята над здравите си бедра, излезе от банята и тръгна по коридора, който водеше към бара.
На високо столче пред бара седеше Ейб Головиц и пиеше мартини. Тлъстите му бедра преливаха над малкото столче, от което то приличаше на гротескна гъба. Тя застана на прага и заразглежда адвоката. Той бе единствената й надежда и Долорес усети как потръпва от отвращение. Шкембестите старци с мазен вид са единственото ми спасение, помисли си тя. Само те имаха властта и парите, които бяха основните движещи сили в живота й. Защо Ейб не беше като ослепителния мускулест Сигъл? Често се бе питала какъв ли е Сигъл като любовник. На няколко пъти се изкушаваше да опита, но много добре осъзнаваше опасността. Станеше ли любовница на Сигъл, животът й нямаше да струва и пукната пара. Продължи да изучава Головиц, докато той отпиваше от мартинито, без да усеща присъствието й. Властта й над него бе абсолютна, а и много от отдавна знаеше, че той очаква с нетърпение деня, когато ще заеме мястото на Морър. Ще бъде ли достатъчно силен обаче да я закриля, когато настъпи този момент?
– Здравей, Ейб – поздрави тя, приближи се до него и го озари с ослепителната си чувствена усмивка. – Значи Джак замина?
Той побърза да слезе от столчето, а дебелото му мургаво лице светна щастливо.