Конрад кимна.
– Да, вече правим всичко, което е по силите ни. Сега е само въпрос на време. Не може да стигне далеч с това петно на лицето. Местното радио вече предава пълното му описание. Прекъсват редовните си програми, за да молят за сведения всеки, който знае нещо за него.
Вътрешният телефон на Форест звънна. Той взе слушалката, послуша малко, вдигна вежди, изръмжа и затвори телефона.
– Изглежда, сме ги размърдали – заяви с явно задоволство. – Морър е избягал. Яхтата му е отплавала преди два часа. Бил отишъл да лови риба – неизвестно къде.
– Значи цели да бъде извън обсега ни, поне засега – каза Конрад. – Нищо, ако набавим нужните улики, ще го намерим където и да е. Имам чувството, че най-сетне попаднахме на правилна следа, а?
– Стига момичето да го е видяло…
– Скоро ще научим – Конрад едва сдържаше нетърпението си. – Искате ли лично да разговаряте с нея?
Форест поклати глава:
– Ти се заеми с това, Пол. Пт те бива от мен. Не мога да си обясня защо, но като разговарям с хората, винаги ги наплашвам до смърт.
– Само ако имат гузна съвест – Конрад се изправи. – Още днес следобед ще получите от мен писмен доклад. А сега най-добре да се кача горе и да видя какво става.
– Щом заловят Уайнър, веднага ме информирай.
– Добре, сър.
Конрад взе асансьора за десетия етаж. Джаксън и Норис седяха на столове с твърди облегалки от двете страни на една врата в дъното на коридора. И двамата стискаха в ръце автомати “Томсън”. Конрад не искаше да рискува нищо. Знаеше, че Франсис може да се окаже свидетел от жизненоважно значение и че главорезите на Морър няма да се спрат пред нищо, за да й затворят устата.
– Нещо ново? – попита той Джаксън.
– Докторът тъкмо си тръгна, сър. Всичко е спокойно.
Конрад почука на вратата и Мадж му отвори.
– Тъкмо щях да ви повикам. Лекарят каза, че вече можете да разговаряте с нея.
– Как е тя?
– Малко е изнервена. И нищо чудно. Много нанагорно й е дошло.
– Така е.
– Във вътрешната стая е. Искате ли да дойда с вас?
– Още не. Ако е готова да даде показания, ще те извикам.
Докато говореше, от вътрешната стая излезе медицинската сестра и му кимна.
– Не бива да говори дълго. Трябва добре да се наспи.
– Няма да се бавя много – обеща Конрад и усети, че сърцето му заби неравно, докато влизаше в стаята.
Франсис лежеше на кушетката наметната с одеяло. Беше много бледа и големите й тъмни очи гледаха Конрад разтревожено. Той усети внезапно стягане в гърлото. Лицето й от снимката го бе очаровало, а сега осъзна поразен, че би могъл да се влюби в нея. Това бе невероятно, естествено, тъй като още не бе разменил с момичето нито дума, но чувството си оставаше и за миг той остана като закован, без да може да събере мислите си и да отвори уста да каже нещо.
Тя лежеше неподвижна, без да откъсва поглед от него, така че той се овладя с усилие на волята.
– Госпожица Филдинг сигурно ви е казала, че искам да разговарям с вас – започна той с пресипнал глас. – Казвам се Пол Конрад и съм инспектор към прокуратурата. Как сте, госпожице Коулман?
– Б-благодаря, добре съм – отвърна тя със слаб глас. – Искам да се прибера у дома.
– Ще уредим това в най-скоро време – успокои я той. – Но преди това ще ви задам няколко въпроса – придърпа един стол до канапето. – Няма да ви бавя, защото сестрата каза, че имате нужда от добър сън.
– Не искам да спя. Искам да се прибера вкъщи.
– Имате ли близки роднини, госпожице Коулман? Някой, на когото да съобщя къде се намирате?
Той забеляза уплаха в погледа й, появила се там внезапно, след което тя извърна очи.
– Нямам никакви роднини.
– Съвсем никой?
– Съвсем.
Изведнъж осъзна, че разговорът може да не е толкова прям и лесен, колкото си го бе представял.
– Госпожице Коулман, доколкото ми е известно, вие сте посетили госпожица Арнът на девети този месец около седем часа вечерта.
Тъмните й очи неспокойно зашариха по лицето му, след което се отместиха.
– Да, така е.
– Тя прие ли ви?
– Да.
Конрад усети, че дланите му се изпотяват, а сърцето му започва да удря като обезумяло в ребрата му.
– Мога ли да попитам защо сте искали среща?
– Бих… бих предпочела да не ви казвам.
Лицето й леко порозовя и тя взе да оглежда стаята, сякаш търсеше накъде да бяга.
– Не настоявам с този въпрос. Видяхте ли се с госпожица Арнът?
– Да.
– Колко време бяхте заедно?
– Около пет минути. Не повече.
– Известно ли ви е защо ви задавам тези въпроси? – внимателно попита Конрад, впил очи в лицето й.