– Предполагам… във връзка със смъртта й.
– Точно така. Във връзка с убийството й.
Той видя как тя трепна и прехапа долната си устна.
– Какво направихте, след като се разделихте с госпожица Арнът?
– Ами… тръгнах си.
– Пеша ли вървяхте? По алеята за колите ли?
– Да.
Конрад извади носната си кърпа и избърса дланите си. Следващият въпрос решаваше съдбата на Морър.
– Докато се намирахте в имението, видяхте ли някого освен пазача и госпожица Арнът?
– Н-не, не мисля.
Тя разглеждаше втренчено шарките на одеялото, с което бе завита, а Конрад не откъсваше поглед от нея, обзет от такова силно разочарование, че чак му призля.
– Сигурна ли сте?
– Да.
Но защо не го гледаше в очите, питаше се Конрад. Възможно ли бе да лъже?
– Госпожице Коулман, това е от жизнено значение. Искам да помислите добре, преди да ми отговорите. Знаете, че госпожица Арнът е била убита. Убийството е станало на девети няколко минути след седем часа – по времето, когато вие сте се намирали там. Надявахме се, че може би сте видели убиеца. Абсолютно ли сте сигурна, че не сте видели никого освен пазача и госпожица Арнът?
Настъпи дълго мълчание. Той видя, че тя трепери под одеялото, а ръцете й бяха здраво стиснати в юмручета.
– Да – дойде най-сетне отговорът й.
– Тоест не сте видели никого?
– Никого не видях.
Той се загледа в ръцете си, докато мислеше напрегнато. Ако го беше погледнала в лицето, когато казваше, че не е видяла никого, моментално би й повярвал, но фактът, че избягваше погледа му, го караше да се съмнява в правдивостта на думите й. Той я загледа проницателно. Тя продължаваше да разучава одеялото, все така стиснала юмруци.
– С кола ли пристигнахте в дома на госпожица Арнът? – тихо попита той.
Тя стреснато го изгледа и очите й му подсказваха, че търси в думите му някакъв капан.
– Не, отидох пеша.
– Но пътят е много дълъг. От булеварда до къщата има най-малко три мили.
– Аз… обичам да вървя пеша.
– Видяхте ли някого, когато излизахте от имението на път за крайморския булевард? Някаква кола?
– Не.
– И все пак убиецът е могъл да мине само по този път – търпеливо настоя той. – Няма друг път за къщата. Не ви ли се струва странно, че сте били в къщата четвърт час преди убийството на Джун Арнът и въпреки това не сте видели нищо? – тя не отговори, но пребледня, а после се загледа към вратата, като че се надяваше някой да влезе и да сложи край на въпросите му. Въпреки нарастващото убеждение, че момичето не казва истината, Конрад я съжали и трябваше да се насили, за да продължи да я тормози. – Докато говорехте, госпожица Арнът не спомена ли, че чака някого?
Долови напрежението й, тя се разтрепери още по-силно.
– Не знам нищо – настоя Франсис със свито гърло. – Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Не се… не се чувствам добре. Искам да се прибера у дома!
– Да, разбира се – усмихна се Конрад. – Извинете, че ви досадих. Сега поспете, а утре пак ще поговорим.
– Но аз не искам! – яростно извика тя. – Искам да ме оставите на мира! Не искам да спя! Искам да си ида у дома!
– Боя се, че се налага да останете тук до утре – настоя той колкото можеше по-внимателно. – Един от гангстерите, които се опитаха да ви застрелят, е все още на свобода. Не можем да ви пуснем, преди да го заловим.
– Но той няма да ми причини зло… – изплъзна се от устата й. Тя се изправи и седна в леглото. – Той ми каза и аз му вярвам. Това е само претекст, за да ме задържите тук. Не искам да остана! Не можете да ме задържите насила! Нямате право да ме държите тук! – гласът й се извиси истерично и Конрад скочи на крака, разтревожен от обезумелия й поглед на хванато натясно животно. Вратата се отвори и в стаята бързо влезе сестрата.
– Оставете я сега на мен, ако нямате нищо против – тя прекоси стаята.
Франсис отметна одеялото и с мъка се изправи на крака.
– Няма да остана тук! Не можете да ме принудите! – крещеше тя все така обезумяла и направи няколко несигурни, залитащи крачки към вратата.
Внезапно лицето й побледня и очите й се замъглиха. Той скочи напред и я подхвана, преди да се строполи на пода.
XXI
Кръчмичката на Сам беше старомодно заведение на крайбрежната улица, което се посещаваше от докери, моряци и проститутки. Дългата зала с нисък таван имаше добре отделени сепарета от едната страна и там клиентите на Сам можеха да разговарят и да пият необезпокоявани от никого. Другата страна на залата бе заета от дълъг бар, извит като буквата S, целия в огледала и светещи реклами.
Пийт Уайнър седеше в най-крайното сепаре в дъното на залата, откъдето можеше да наблюдава въртящата се врата. Пред него имаше бутилка уиски и чаша, а препълненият с фасове пепелник красноречиво говореше колко време вече седeше в сепарето. Беше му студено, изпитваше страх и се чувстваше зле. Вече съжаляваше за постъпката си. В компанията на Франсис бе много смел, но сега, като остана сам, усещаше как ледената тръпка на ужаса бавно пълзеше по цялото му същество. Много добре знаеше, че мълвата вече е разпространена и улиците ще са за него смъртен капан. Но какво можеше да направи? Нямаше пари и си мислеше с копнеж за петстотинте долара, скрити в стаята му. Точно там обаче щяха да го търсят най-напред и сигурно в този момент някой вече го причакваше вътре.