Пийт извади от джоба си няколко смачкани банкноти и ги преброи. Петнайсет долара и няколко цента. Дори кола нямаше. Гарата сигурно беше под наблюдение. Ех, ако знаеше някое местенце, където да се скрие за няколко дни! Но без пари беше напълно безпомощен.
Прехвърли мислите си от непосредствената опасност върху Франсис. След като тя хукна да бяга от него, той се опита да я настигне, но много бързо се изгуби в лабиринта, изгуби и нея. Дълго тича като обезумял, докато внезапно се озова при самия изход. Нямаше намерение да се измъкне. Искаше да убие Моу, но вместо това бе погълнат от огромната тълпа, зяпаща пристигането на полицаите, които плъзнаха по стените на лабиринта и се разпръснаха наоколо с пистолети в ръце.
Пийт чу стрелбата и зачака сред тълпата, убеден, че Моу е убил Франсис. За собствената си безопасност помисли чак когато пристигна линейката, изнесоха тялото на Моу и поведоха Франсис към чакащата полицейска кола. Побърза да се измъкне от лунапарка и като знаеше с каква скорост реагираше тайфата на Морър, потърси убежище в кръчмата на Сам.
По всяка вероятност му оставаха още няколко часа живот. В момента, в който се покажеше на улицата, с него бе свършено. Начинът, по който действаха, му бе пределно ясен. Щеше да го задмине бързо профучаваща кола и той щеше да се свлече на земята, покосен от град от куршуми.
Запали цигара, отпи от уискито и избърса запотеното си лице с опакото на ръката. Не можеше да остане в кръчмата цял ден. Само ако намереше къде да се скрие, докато се стъмни! Имаше някаква смътна вероятност да се измъкне от града, прикриван от нощта, но посред бял ден нямаше шанс да оцелее и десет минути с това проклето петно на лицето.
Някаква сянка падна на масата му и сърцето му подскочи в гърдите. Дясната му ръка остана като парализирана върху масата, макар че с волята си й налагаше да сграбчи пистолета. Той вдигна очи.
Младо момиче с високо вдигната пшеничена коса, облечено в червена блузка и бяла пола, бе свело към него усмихнатото си лице.
– Как си, хубавецо? – облегна се тя с ръце на масата и гърдите й се откроиха под тънката блузка. – Имаш ли нужда от компания?
Той я гледаше втренчено, като се опитваше да се съвземе от получения шок. Какво му ставаше? Дори не я бе чул да се приближава до него. Ами ако беше Дъч или някой от неговите? Сега вече да е труп, без дори да е имал възможност да даде един изстрел в отговор.
– Имам стаичка съвсем наблизо – продължи момичето. – Ако дойдеш, добре ще се позабавляваме – и му се усмихна с дребните си бели зъби, но погледът й, закован в него, бе безчувствен и пресметлив.
Пийт веднага си даде сметка за предимствата, които щеше да спечели, ако отидеше с нея. Влезеше ли в стаята й, щеше да може да я сплаши с пистолета и да остане там до падането на нощта. Смееше ли обаче да излезе от кръчмата? И какво значеха думите й “съвсем наблизо”? Няколко или неколкостотин метра? Тази категория момичета бяха готови да ти кажат какво ли не, само и само да те замъкнат със себе си.
– Къде ти е стаичката? – попита я, като се опитваше да говори спокойно.
– Отсреща, миличък, на другия тротоар. До самия ъгъл. Идваш ли?
– Идвам – отвърна той и стана. Отиде на бара и си плати сметката. Барманът му хвърли продължителен враждебен поглед. Нещо в този поглед изплаши Пийт и той побърза да излезе от дългата зала. Момичето го бе хванало за ръката.
– Виждаш ми се нервен, миличък – усмихна му се то. – Да не излезе, че ти е за пръв път?
Пийт не си направи труд да й отговори. На горещия, огрян от слънце тротоар се почувства гол и страшно уязвим на оживената и шумна крайбрежна улица.
– Накъде сега? – попита нетърпеливо, а очите му шареха из тълпата и търсеха познати лица.
– Ей там – рече момичето, като ситнеше до него, едва крепейки се на седемсантиметровите си токчета. – Много ще ти хареса. Ако плащаш добре, ще ти потанцувам. Повечето ми приятели много обичат да им танцувам – беше го повела встрани от крайбрежната улица, към една тясна тъмна пресечка с мръсни къщи в окаяно състояние. Той я караше да бърза и от време на време хвърляше по един поглед през рамо, готов да хукне при най-малкото подозрително движение. – Ето ни, пристигнахме – обяви спътницата му, спирайки пред една къща на ъгъла на улицата. – Нали ти казах, миличък, че не е далеко?