– Тъкмо казвах на прокурора, че желая да се срещна с госпожица Коулман – рече Головиц, когато Конрад затвори вратата и се приближи до бюрото.
– Защо? – кратко попита Конрад.
– Защото я задържате незаконно, а аз съм представител на закона – ето защо!
– Виж ти, това е ново за мен – отвърна Конрад. – А тя известена ли е за изключителния си късмет? В края на краищата винаги съм си мислел, че имате къде по-важна работа от това да се притеснявате за някаква си нищо и никаква киноартистка, която няма и пукнат грош.
Головиц се закикоти:
– Като юридически представител на Норгейтския профсъюз аз се грижа за всичките му членове, а госпожица Коулман е член на профсъюза.
– Да, трябваше да се сетя за това – каза Конрад и погледна към Форест.
– Настоява да се види с нея още сега – обади се прокурорът.
– И никой не може да ми попречи! – доволно изрече Головиц. – Няма защо да ви го казвам – той стана, надвеси се над бюрото и почука с пръст върху някаква хартия. – Този документ е достатъчен, нали?
– Мисля, че да – сви Форест рамене. После погледна към Конрад. – Иди най-добре да попиташ госпожица Коулман дали желае да разговаря с господин Головиц. Ние ще почакаме тук.
Конрад кимна и излезе. Беше убеден, че Франсис ще се съгласи да се срещне с адвоката, и спря за миг, за да размисли. Би могъл да я предупреди, но дали тя бе в настроение да вникне в предупреждението му? Даваше ли си сметка за опасността, на която се излагаше? Измъкнеше ли я Головиц от ръцете на прокуратурата, тя щеше да изчезне. Конрад беше убеден в това.
Върна се в кабинета си.
– Дай ми шест снимки на кои да е от нашите клиенти и вмъкни вътре снимката на Морър – обърна се той към Ван Рош. Помощникът му отиде при шкафа с архивите и след минута подаде на Конрад шест лъскави фотографии. – Ела с мен – продължи Конрад. – Като ти дам знак, ще вкараш Уайнър в стаята на госпожица Коулман. Ясно ли е?
Ван Рош се изненада:
– С каква цел?
– Ще видиш. Нямаме много време. Хайде да се качваме – те се качиха с асансьора на десетия етаж. – Стой при Уайнър, докато те повикам – нареди Конрад и се запъти с бърза крачка по коридора към стаята на Франсис. Джаксън и Норис, които още бяха на пост пред вратата, му кимнаха уморено. Той почука и Мадж му отвори. По лицето й разбра, че вече се е отчаяла. – Създава ли ти трудности?
– И още как.
Конрад кимна разбиращо и влезе във вътрешната стая. Изпита приглушена възбуда, че отново ще види Франсис, макар да бяха изминали само няколко часа от последната им среща. Тя гледаше през прозореца. Щом видя Конрад, сестрата стана и мълчаливо напусна стаята.
– Надявам се, че вече сте по-добре, госпожице Коулман – започна Конрад.
Тя бързо се обърна към него. Очите й горяха гневно. Прекоси стаята и се изправи с лице срещу него.
– Искам да си ида у дома! – яростно извика тя. – Нямате право да ме държите тук!
– Знам – меко произнесе той. Мислеше си колко й отива оживеното гневно изражение. Съвсем не изглеждаше като Джейни, когато беше ядосана. Това момиче не познаваше злобата. – И много се извинявам за това, госпожице Коулман. Но сме на мнение, че опасността за вас не е преминала и ще рискувате много, ако си тръгнете.
– Аз сама мога да преценя това!
– Мислите ли? – усмихна й се той, като се надяваше да спечели и нейната усмивка, но тя остана сериозна и гневна, вперила в него очи. – Моля ви, седнете. Ако след това, което сега ще ви кажа, настоявате да се приберете вкъщи, тогава няма как – ще ви пуснем. Не мога да ви задържам против волята ви.
Ядът й се поуталожи, но очите й оставаха все така подозрителни.
– Не желая да ви слушам. Искам да си тръгна веднага.
– Защо не се опитате да бъдете разумна? Ние сме загрижени единствено за вашата безопасност. Как мислите… защо се опита да ви убие онзи главорез? Разсъждавали ли сте по този въпрос?
Той видя, че вместо подозрение в погледа й блесна съмнение.
– Сигурно… сигурно е бил луд.
– Наистина ли така мислите? – Конрад седна. – Седнете за малко. Няма да ви задържам дълго – тя се поколеба, после седна, стиснала юмруци върху коленете си. – Все още ли сте съвсем сигурна, че не сте видели никого в къщата на госпожица Арнът? – той извади шестте снимки от джоба си.
Лицето й се изопна.
– Вече ви казах – никого не видях. Ако отново ще започнете същото…
– Моля ви, проявете малко търпение. Бихте ли погледнали тези снимки, за да ми кажете дали познавате някого от тях?
Той й ги подаде и Франсис ги взе неохотно. Отметна ги една по една и когато стигна до снимката на Морър, настръхна. Изпусна ги, сякаш бяха нажежени, и скочи на крака.