– Ти ли си? – провикна се Джейни от горния етаж. Малко изненадан, че жена му си е у дома, Конрад изтича нагоре по стълбите и бутна вратата на спалнята. Джейни седеше пред тоалетката само по сутиен и дантелени гащички. В момента обуваше стройния си крак в черен найлонов чорап. – Много си подранил – рече тя, без да вдигне глава към него. – Още няма шест и половина.
Той затвори вратата и отиде до прозореца. Вече не изпитваше едновремешното удоволствие да я гледа полусъблечена.
– Налага ми се да замина за няколко дни, Джейни. Още сега.
Тя хвърли бърз поглед към обърнатия му гръб и започна да закопчава жартиера си.
– Доколкото разбирам, не съм поканена да дойда с теб. Къде заминаваш? – попита тя и се пресегна за втория чорап. Умът й заработи трескаво. За няколко дни значи. Какво ли означаваше това? Една седмица или може би цели десет дни? Изведнъж я обля гореща вълна. Дали ще може да покани Луис тук? Дали ще бъде безопасно?
– Трябва да се погрижа за двама много важни свидетели – обърна се Конрад и я погледна. – Трябва да ги охраняваме до деня на процеса. Прокурорът иска лично да се погрижа за тях.
Тя оправи ръбовете на чорапите си и се изправи.
– И откъде-накъде? Откога си станал телохранител на свидетели?
– Просто случаят е по-специален – много са важни и се намират в опасност – кратко поясни Конрад. – До четвъртък няма да ме има. Съжалявам, но няма как.
Тя отиде до гардероба и извади един шал.
– Добре, щом трябва, значи ще отидеш – безразлично изрече тя. – Не че разликата за мен ще е кой знае каква – и без това почти не те виждам. Къде заминаваш?
– Ще ти оставя адреса – каза Конрад, като вадеше писалката си. После намери някакъв стар плик. – Близо е до Бучърс Уд. И запомни, Джейни, това е много важно: освен теб никой друг не бива да знае къде съм. На никого да не казваш, чу ли?
– Че на кого да го кажа според теб? – презрително го попита жена му, намятайки шала. – Приказваш, като че ли около мен има тълпи от народ. Много добре знаеш, че ме оставяш сам-самичка в тази ужасна къща и по цели нощи не се прибираш!
– Хайде да не говорим глупости! – сряза я Конрад. – Имаш десетки приятели и много добре го знаеш. Просто не желаеш да приемаш гости у дома, предпочиташ да ходиш по заведения.
– А защо да готвя и да мия чинии, когато мога да отида на ресторант? – озъби му се Джейни.
Конрад пъхна плика в малкото чекмедженце на тоалетката.
– Ще отида да си приготвя багажа – отклони той темата, която щеше да завърши с неизбежен скандал.
– И кои са тези скъпоценни свидетели, за които трябва лично да се грижиш? – попита Джейни и седна пак пред тоалетката. – Бас държа, че е някоя жена.
– Няма значение, кои са – отсече Конрад и започна да хвърля най-необходимото в една пътна чанта. – Най-добре да ти оставя малко пари – и постави няколко банкноти върху поличката над камината. – Би трябвало да ти стигнат до четвъртък.
Много ще е рисковано да поканя Луис тук, мислеше Джейни, докато си червеше устните. Съседите вечно висят по прозорците. Но нищо не би й попречило да отиде при него. И отново я обля гореща вълна. Отново усети непреодолимото желание да почувства силната му прегръдка, мускулестите му ръце…
– Трябва да тръгвам – каза Конрад и закопча чантата. – Защо не поканиш Бет да ти погостува няколко дни? Никак не ми е приятно, че оставаш съвсем сама тук.
Джейни се усмихна тайнствено.
– Угризенията ти ме трогват, мили. Като имаш предвид, че ме оставяш сама по петнайсет часа на денонощие, от още няколко часа нищо няма да ми стане.
– За Бога, Джейни! Престани! Все едно и също! Знаеш, че трябва да работя до късно! – нетърпеливо изрече той.
– Тъкмо за разнообразие ще поседиш до някоя свидетелка в Бучърс и ще й подържиш ръката.
Конрад я изгледа с отвращение.
– Довиждане, Джейни.
– Довиждане.
И тя се обърна пак към огледалото. Не помръдна, докато не чу затварянето на външната врата. Тогава скочи на крака и изтича до прозореца. Проследи с поглед колата на мъжа си, после дълго остана неподвижна, скръстила ръце пред гърдите си, затворила очи, наслаждавайки се на чувството за свобода. Имаше на разположение четири дни и три нощи! И нямаше намерение да прахосва такъв прекрасен случай!
Прекоси тичешком стаята и се втурна надолу по стълбите, към телефона. Докато набираше номера на клуб “Парадайз”, сърцето й лудо биеше, а дъхът й излизаше бързо-бързо, на пресекулки. Пресегна се за една цигара, запали я и се опита да регулира дишането си.