– Може ли да се обади господин Сигъл? – попита тя жената, която вдигна слушалката.
– Кой го търси?
– Господин Сигъл очаква да се обадя. Бихте ли ме свързали, моля? – рязко нареди Джейни. Нямаше никакво намерение да съобщава името си на някаква телефонистка.
– Един момент.
След дълга пауза Сигъл излая сърдито:
– Кой е там?
– Ти ли си, Луис? Джейни е на телефона.
– А… Здравей. Какво искаш?
Хладното безразличие, което долови в гласа му, я прониза като нож.
– Имам чувството, че не ти е много приятно да ме чуеш – жално проплака тя.
– Зает съм. Какво искаш?
– Той замина за два-три дни, така че съм свободна. Помислих си, че това може да те заинтересува.
Сигъл замълча. Джейни имаше чувството, че го чува как мисли.
– Чудесно – изрече той най-сетне, но беше все така кратък. – Ела тогава тук.
– В клуба ли?
– Ами да! Хайде, ела. Ще вечеряме заедно.
– Не знам дали е редно да идвам там. Не може ли да се видим у вас, Луис?
– Ела в клуба! – раздразнено настоя Сигъл. – Ще те чакам към девет часа. Преди това не мога да се освободя. Хайде довиждане! – и затвори.
Джейни бавно постави слушалката на вилката. Не се беше държал с нея, както бе очаквала, но не й пукаше. Не й пукаше дали той си мислеше, че му се обесва на врата. Животинската му грубост я привличаше неудържимо. Единственото й желание бе да я стисне в ръцете си, да се отнася с нея като с уличница, да й причинява болка, да й спира дъха. Никога преди не бе познала това усещане и сега знаеше само едно – че трябва пак да го изпита.
XXV
Сигъл вървеше по коридора към кабинета си смръщил сърдито лице. Вече три дни чакаше съобщение от Маккан, че има издадена заповед за арестуването му. Това, че Маккан не се обажда, го изкарваше от нерви и не спомагаше за доброто му настроение. Тревожеше се също да не би Головиц да го бе елиминирал от цялата работа. Не че самият Головиц имаше с кой знае какво да се похвали. Нали бе казал, че сам ще се оправи с момичето? А какво излезе? Едно голямо нищо!
Прокурорът държеше и момичето, и Уайнър. И двамата сигурно вече си бяха разчекнали устата от приказки. Ако го бяха оставили да действа на своя глава, отдавна вече да бе в Ню Йорк, само че Головиц му бе наредил никъде да не мърда.
– Все още няма за какво да се тревожим – бе му казал адвокатът. – Маккан те прикрива. Щом Форест реши да действа, тогава ще се измъкнеш, но не и по-рано.
Сигъл натисна дръжката и отвори вратата. И се закова намясто – зад бюрото му седеше Головиц.
– Какво правите тук? – попита Луис и затвори вратата след себе си.
– Чакам – тихо отвърна адвокатът.
Изминалите три дни бяха оставили следи и по него. Тлъстото му лице се бе поотпуснало, а под очите му висяха сиво-сини торбички. Много добре си даваше сметка за опасното положение, в което се намираше организацията, и изобретателният му ум непрекъснато търсеше вратичка в закона, през която да се измъкнеше, но не намираше. Имаше един-единствен начин да се попречи на онези двамата да дадат показанията, които щяха да съборят бъдещото му царство. Трябваше да им затвори устата, и то завинаги.
Прекалено късно бе осъзнал, че Сигъл е несигурен човек, че главорезите му са безмозъчни убийци, които никога нямаше да могат да се доберат до онези двамата, след като Форест бе вече нащрек. И най-сетне бе взел решение, което нараняваше гордостта му и отслабваше позициите му. Беше докладвал на синдиката, бе признал, че не е в състояние да се справи с положението, и бе поискал помощ.
– Чакате ли? – изръмжа Сигъл и седна в креслото. – И какво чакате?
Головиц погледна ръчния си часовник.
– Чакам Ферари. Всеки миг трябва да се появи.
Сигъл се намръщи.
– Ферари ли? Кой Ферари?
– Вито Ферари – отвърна Головиц.
Сигъл настръхна. Ръцете му стиснаха страничните облегалки на креслото с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Загорялото му лице стана цялото на петна, първо почервеня, после побледня и той се надигна от мястото си.
– Вито Ферари?! Нима ще дойде тук?
– Да.
– Но защо? С каква цел? За какво, по дяволите, идва?
Головиц впери в Сигъл малките си като мъниста очички.
– Аз го помолих да дойде.
Сигъл бавно се изправи.
– Да не сте полудели? Помолили сте Ферари да дойде? Защо?
– А кой друг според теб ще се справи с положението? – Головиц обхвана с дебелите си длани попивателната. – Да не би ти? Или може би наистина си въобразяваш, че ще се справиш?
– Но все пак Ферари…
– Ако онези двамата се изправят да свидетелстват, с всички ни е свършено – тихо произнесе адвокатът. – Трябва да им бъде затворена устата. Беше ти предоставен този шанс. На мен също. И двамата се провалихме. А не можем да си позволим никакъв провал. Обърнах се към синдиката с молба да ни изпратят Ферари. Казаха ми, че съм постъпил съвсем правилно.