XXVI
– Влез, Пол – покани го Форест и бутна настрани документите, които проучваше. – Седни. Какво ново?
Конрад седна, извади цигара и съобщи:
– Методът успя. Уайнър проговори.
Форест кимна.
– Така си и помислих. Рискувахме, разбира се, и щяхме да изпаднем в ужасно глупаво положение, ако беше приел гаранцията, но някак си не допусках, че ще се осмели да излезе в неприветливия жесток свят. А момичето?
Конрад направи гримаса.
– Нищо. Все още се кълне, че не била видяла никого в къщата на госпожица Арнът, но поне вече не иска да се прибере вкъщи. Според мен най-сетне разбра, че ще трябва да се крие при нас, докато нещата не се поуталожат.
– След малко ще се върнем на въпроса за нея – рече Форест и се пресегна за една пура. След като я разви, продължи: – И какво каза Уайнър?
– Призна, че е бил изпратен да ликвидира госпожица Коулман. Било му наредено от Сигъл, но друго не можах да изкопча.
– Иначе казано, признал е колкото да си осигури нашата закрила и нищо повече.
– Така е горе-долу. Твърди, че не познава Морър. Предполага, че самият той е човек на Сигъл, но дори не знае, че Сигъл работи за Морър. Лъже, разбира се, и аз се надявам да го убедя да промени версията си. Не е нужно да прибираме Сигъл, поне засега. Гоним Морър и арестуването на Сигъл само ще ни отвлече от основната задача.
Форест кимна.
– За да ни послужи показанието на Уайнър, трябва да докажем връзката между Сигъл и Морър.
Конрад се намръщи. Изтръска си цигарата в стъкления пепелник върху бюрото на прокурора.
– С нищо не мога да убедя Уайнър, че е в безопасност при нас – раздразнено продължи той. – Твърдо е убеден, че рано или късно организацията ще го докопа. Ако можем да го убедим, че няма начин да го стигнат, тогава ще проговори.
– А в безопасност ли е наистина, Пол? – тихо попита Форест.
Конрад кимна.
– Да. Взел съм всички предпазни мерки. Няма начин някой да стигне до хижата. Затова именно я избрах. Само един път води до нея, а той минава през такава местност, че и заек няма къде да се скрие. Единственият друг подстъп е една шейсетметрова пропаст, а по нея и муха не може да се покатери. На върха й съм сложил постови, в случай че някой се опита да се изкачи с въжета и други алпинистки съоръжения. Госпожица Коулман и Уайнър не са сами нито за миг. Докато са в хижата, са в пълна безопасност.
– И въпреки това Уайнър продължава да е убеден, че ще го очистят?
– Лошото е, че много добре знае: никой от организацията не е оживял, след като е проговорил. Изобщо не се поставя под въпрос способността на Морър да стигне с дългата си ръка навсякъде. Успея ли да развенчая този мит, сигурен съм, че ще ни даде всички сведения, които му поискаме, но за момента нищо не е в състояние да го разубеди.
– Откровено казано, не го виня – сериозно произнесе Форест. – Морър има неприятния навик да затваря завинаги устата на онези, които говорят. Взе ли предвид човешкия фактор, Пол?
– Той също е от значение, разбира се – призна Конрад, – но аз предвидливо подбрах полицаи с добро реноме, а освен това никой от тях не работи сам. Винаги са по двама. За екипа отговаря сержант О‚Брайън, когото вече познавате. А на него имам доверие като на себе си.
– Прав си. Познавам го от много години. За мен е първокласен полицай. А какво ще кажеш за свободните дни? Няма ли опасност да бъдат обработени в почивните дни?
– Никакви почивни дни – рече Конрад. – Предупредил съм ги, че няма да почиват, докато не свърши тази работа. Единствените трима, на които ни е позволено да напускаме хижата, сме аз, Ван Рош и О‚Брайън. Ако на тях двамата не мога да имам доверие, значи на никого никога да не се доверя.
– Е, както виждам, наистина държиш положението в ръцете си. Ще дойда в края на седмицата лично да се уверя в това.
– Да, много ми се иска да дойдете. С удоволствие ще изслушам други предложения. Само ако можех да убедя Уайнър, че е в безопасност!
– И това ще стане. Имаме още малко време. Не го оставяй на мира, Пол – Форест отмести стола си назад, за да може да кръстоса крака. – А сега ми разкажи за момичето.
– Тя е загадка за мен – потърка Конрад брадичката си. – Изобщо не мога да я разбера!
Форест, от чийто наблюдателен поглед нищо не се изплъзваше, бе изненадан от озадачения тон на своя подчинен. Той хвърли бърз поглед към слабото му волево лице и се удиви на унилото му изражение. Извърна очи, но вече беше нащрек. “На какво ли се дължеше внезапната промяна в гласа на Конрад при споменаването на момичето?”, запита се той. Дългогодишният му опит из съдилищата го бе научил винаги да подозира нещо, когато ставаше дума за мъж и жена. Дали и сега не се зараждаше някаква лична връзка?