– Хм. Да, имаш право донякъде. Но я си представи, че той й въздейства в обратна посока и тя още повече се заинати? Може така да я наплаши, че завинаги да й затвори устата. Мислил ли си за това?
– В такъв случай действията му рязко ще се различават от думите му. В края на краищата той самият проговори и тя знае за признанието му, че е бил изпратен да я убие. Аз й казах.
– Е, добре тогава. Все нещо трябва да опитаме. Не можем да я държим още дълго време. Нека се срещат, но под непрекъснато наблюдение. Да не им се позволява да се отдалечават заедно. Дай указания на пазачите да стоят достатъчно далеч, за да не чуват, но да не ги изпускат от очи.
– Добре. Е, мисля, че това е всичко. Време е да се връщам.
– Едно нещо обаче не сме си обяснили – продължи Форест – и то е защо момичето, ако наистина е видяло Морър, не желае да си признае. Трябва да намерим отговора, Пол.
– Най-логично е да се допусне, че се бои от него.
Но Форест поклати глава.
– Съмнявам се. Момиче като нея едва ли знае много за Морър – само онова, което е чело във вестниците. Вярно, че репутацията му е крайно лоша, но обикновено хората, които знаят за гангстерите само от пресата, не са дълбоко убедени, че са чак толкова опасни, колкото ги изкарват. Нещо далеч по-важно я кара да мълчи. Помислил ли си за вероятността тя да има полицейско досие и да се бои да не би адвокатът на Морър да го изрови и да го направи публично достояние по време на процеса?
– Не ви ли се струва малко изсмукано от пръстите? – рязко попита Конрад.
Форест лекичко изтръска пепелта от върха на пурата си.
– Може и така да е, но не знаем със сигурност. А нищо чудно отговорът й да е съвсем различен. Може например да е избягала от къщи или да е омъжена и съпругът й да я търси. Искам обаче да ти кажа следното: ако тя наистина даде показания срещу Морър, снимката и името й ще се появят на първите страници на всички вестници в страната. Не е изключено тя да се опитва да избегне именно това и причината да е много лична. Според мен трябва да се поразровим и да видим дали няма да издирим тази лична причина – ако, разбира се, съществува.
– Да, прав сте, трябва да опитаме – каза Конрад с безжизнен глас.
Форест беше вече почти сигурен, че момичето е направило силно впечатление на неговия подчинен, и това донякъде го стресна. Възможно ли е Конрад да се е влюбил в нея? – питаше се той.
– Значи решено: ще се поразровим в миналото й – рече прокурорът. – Искаш ли да се нагърбиш с тази работа? Какво предпочиташ – да останеш в хижата или да се върнеш тук да видиш какво можеш да научиш за нея?
Конрад изобщо не се колеба.
– Ще остана в хижата. Най-важното в момента е нейната безопасност. Поел съм тази отговорност и искам да я изпълня докрай. Ще изпратя Ван тук. Той ще се рови из досиетата.
Сега вече Форест напълно се убеди, че Конрад е влюбен във Франсис Коулман. Проницателните му очи изгледаха изпитателно лицето на Конрад.
– Какво ти е впечатлението от това момиче, Пол? Имам предвид какво впечатление ти прави като на мъж?
Конрад вдигна очи към прокурора:
– Това какво отношение има към работата? Изобщо какво значение има моето мнение?
Смутен от прямия поглед на Конрад, Форест сви широките си рамене.
– Така е, напълно си прав – той изгаси пурата си. – Не трябваше да ти задавам този въпрос. Е, и аз трябва да се върна към делата си. Дръж ме в течение на всичко.
– Разбира се – отвърна Конрад и се запъти към вратата.
След като излезе, Форест мрачно се загледа в ръцете си. Остана замислен, с тревожно лице, после сви рамене и посегна към купчината документи, които го очакваха.
XXVII
Сержант Том О‚Брайън стоеше до леглото и гледаше сина си. Чертите на издяланото му сякаш от гранит лице бяха смекчени, от което изглеждаше по-млад, а в очите му се долавяше светлинка, която нито колегите му, нито “клиентите” му бяха виждали някога.
– Хайде, заспивай – каза той. – Иначе и двамата ще си изпатим, като се върне майка ти.
Синът му – луничаво хлапе, което скоро щеше да навърши седем години – се усмихна широко и обезоръжаващо на баща си.
– Разкажи ми по-добре как си спипал натясно Малкия Цезар и как си се бил с него – помоли го той с надежда в гласа. – Няма да ти отнеме много време, а и на мама няма защо да казваме.
О‚Брайън се престори на възмутен. Най-голямото удоволствие в живота му бе мнението на сина му, че таткото е голям герой. Замалко да се поддаде на изкушението да разкаже любимата им стара история, но вече минаваше девет часа, а той бе обещал на жена си да сложи детето да спи още в осем.