– Не може, синко – категорично изрече той. – Даде ми обещание и трябва да го удържиш. Каза, че ще се задоволиш само с историята за Лингъл, пък и без това много закъсняхме. За Малкия Цезар ще ти разкажа, като се върна от следващото дежурство.
– Обещаваш ли? – тържествено попита синът му.
– Обещавам. А сега заспивай. Ако нещо ти потрябва, викай, но без лъжливи тревоги.
– Дадено, татко – прие синът му неизбежното. Отдавна беше разбрал, че споровете с баща му са безполезни. – До утре сутринта.
– Лека нощ, момчето ми.
– Лека нощ, татко.
О‚Брайън изгаси лампата и слезе на долния етаж. Малката къщичка тънеше в тишина. Жена му беше на кино заедно с майка си. Нямаше да се прибере още най-малко един час. О‚Брайън се поколеба дали да измие чиниите, или да погледа бокс по телевизията. Боксът спечели след нищожно кратка битка със съвестта. Той отвори вратата на дневната и се спря намръщен на прага. Не си спомняше да бе оставил лампата запалена. Дори много добре си спомняше, че бе завъртял ключа. Влезе вътре и затвори вратата. Не беше направил и три крачки към телевизора, когато всичките му сетива внезапно забиха тревога и той се закова намясто.
О‚Брайън беше суров, жилав полицай с железни нерви, но въпреки цялата му суровост и опитност сърцето му подскочи, като видя в едно от креслата дребна фигура в черен костюм. Фигурата седеше малко в сянка и в първия момент О‚Брайън помисли, че е дете, но после забеляза, че краката, които висяха на десетина сантиметра от пода, бяха обути в черни велурени обувки, а слабите глезени бяха като на възрастен мъж и не можеше да са детски.
Внезапно настръхна при мисълта, че може да е призрак, и космите на тила му щръкнаха от ужас. Но в следващия миг се овладя и направи крачка напред.
– Какво, по дяволите… – изръмжа той и се закова намясто – светлината на лампата се бе отразила в блестящото дуло на 38-калибров автоматичен пистолет, насочен право в него.
– Здравейте, сержанте – поздрави дрезгав глас. – Извинете, че ви стреснах. И без лудории, ако обичате! От такова близко разстояние няма начин да не ви улуча.
По лицето на О‚Брайън започна да се стича пот. Хриптящият заплашителен глас можеше да принадлежи на един-единствен човек. Преди години, когато работеше към нюйоркската полиция, О‚Брайън се бе сблъскал веднъж с Вито Ферари. Оттогава често си спомняше тази среща, а понякога, когато си лягаше след обилна вечеря, дори я сънуваше. Той се взря към креслото, а Ферари вдигна лице, за да го освети лампата. Двамата се загледаха втренчено.
– Виждам, че си спомнихте кой съм, сержанте – продължи дребосъкът.
– Какво правиш тук? – попита строго О‚Брайън. Нито мускул не трепна на лицето му. Знаеше колко опасен е този гангстер, и първата му мисъл беше, че е дошъл да го убие. Не знаеше защо, но палачът на синдиката бе известен с това, че никога не ходи на гости. Всичките му посещения бяха делови.
– Седнете, сержанте – махна Ферари към отсрещното кресло. – Искам да поговорим.
О‚Брайън седна, и то с готовност – краката му леко трепереха. Помисли си за заспалото дете на горния етаж и за жена си, която щеше да се върне след час. За пръв път през цялата кариера му мина мисълта, че работата му поставя в опасност собственото му семейство, и от това му призля.
– Какво правиш в Пасифик Сити? – попита, решил твърдо да не издаде пред Ферари страховете си. – Не ти ли е малко далеч?
Ферари прибра пистолета в кобура под сакото си. Но от това на О‚Брайън не му стана по-леко. Много добре знаеше, че гангстерът ще съумее да го извади отново, преди самият той да успее дори да се надигне от креслото.
– Да, малко ми е далеч, но съм тук по работа. Дойдох за Уайнър – тихо изрече човечето, кръстоса слабите си крака и заклати напред-назад едно от малките си крачета.
О‚Брайън настръхна, но за миг усети и облекчение. Как не се сети за Уайнър още щом видя Ферари.
– В такъв случай нямаш късмет – рече той. – Не можеш да се добереш до него.
– До всеки мога да се добера – отвърна Ферари. – Хората само си мислят, че са недостижими. От вас искам да ми кажете по какъв начин да стигна до него.
О‚Брайън познаваше много добре репутацията на Ферари. Знаеше, че гангстерът никога не би направил някакво изявление, ако нямаше с какво да го подкрепи.
– Защо си толкова убеден, че ще ти помогна? – попита с глас, който съвсем не би могъл да се нарече непоколебим.
– А вие защо сте толкова убеден, че няма да ми помогнете? – О‚Брайън го загледа втренчено. Почервеня, а огромните му ръце се свиха в юмруци. – Как е синчето ви, сержанте? – продължи Ферари. – Видях го тази сутрин. Хубаво момче – О‚Брайън не каза нищо. Усети, че му призлява от капана, в който бе хванат. Всичко му стана ясно. – Та да поговорим ли за Уайнър? – попита Ферари след продължителна пауза. – Предполагам, че не желаете да ви описвам с подробности какво ще се случи, ако не ми помогнете?