– Да – изрече той с внезапно твърд глас. – Можеш да разчиташ на мен.
XXVIII
Конрад не беше съвсем прав, когато каза на Форест, че Франсис и Пийт са влюбени един в друг. Пийт несъмнено се беше влюбил в момичето. За пръв път изпитваше това чувство и то го бе връхлетяло със страшна сила. Много добре съзнаваше обаче, че любовта му ще е краткотрайна и никога няма да стигне до успешен край. Не си правеше никакви илюзии относно възможностите на Морър. Вече осем дни бяха изминали, а той бе все още жив и за него това беше истинско чудо. Знаеше, че не му остават още много дни живот и че часът на смъртта му наближава с всяка измината минута. В най-скоро време Морър щеше да нанесе удара и тогава бдителната полицейска охрана, старателното планиране на Конрад и предполагаемата недостижимост на ловната хижа щяха да се окажат също толкова неефикасни, колкото шперплатова преграда срещу разрушителния удар на взривна вълна.
Непознатото досега чувство се подсилваше още повече от факта, че щеше да е съвсем краткотрайно, и той знаеше, че това преживяване щеше да бъде само като сън наяве, в който главната роля щеше да играе собственото му въображение. Всеки път, когато гледаше Франсис от прозореца на стаята си седнала долу в оградения двор, си рисуваше сцени, които за него бяха като живи, за това, какво биха могли да правят заедно, как биха могли да живеят, къщата, която биха могли да имат, и децата, които биха могли да тичат около тях, ако не беше Морър, заради когото тези мечти никога нямаше да се сбъднат.
Затова остана като поразен, когато Конрад му съобщи, че ако желае, може да разговаря с Франсис.
– Тя, изглежда, е убедена, че си й спасил живота – говореше Конрад и крачеше напред-назад из голямата стая, в която спеше Пийт. – Иска да говори с теб. Аз нямам нищо против. А ти?
Като гледаше младия мъж с тесни рамене, сериозни очи и големия лилав белег, обезобразил цялата дясна половина на лицето му, Конрад изведнъж си помисли, че не е изключено момиче като Франсис да обикне именно такъв човек.
През изминалата седмица Конрад неотлъчно стоеше в хижата и колкото повече се виждаше с Франсис, толкова повече я обикваше. Струваше му се – особено сега, когато тя вече не му се сърдеше, – че е пълна противоположност на Джейни. Гласът й, жестовете й, очите й, дори начинът, по който движеше ръцете си, излъчваха доброта и отзивчивост, към които несъзнателно се бе стремял цял живот.
Джейни бе за него едно горчиво разочарование. Вземаше всичко, без да даваше нищо в замяна, но дори и при това положение той би бил доволен да има в нейно лице един отдушник за всичката обич, която изпитваше, ако тя не изискваше все повече и повече внимание, сякаш бе решена да разбере точно колко силна е любовта му. Чувството му беше силно, в това нямаше съмнение, но страдаше от неразумното поведение на Джейни, от егоистичните й и нескончаеми претенции.
А Франсис би била толкова различна, мислеше си той. Опитът му бе отворил очите. Толкова му се искаше времето да се върне назад, проклинаше се, задето е бил такъв глупак да убеди Джейни да се омъжи за него. Любовта му към Франсис бе също тъй болезнено остра, както и любовта на Пийт, защото и той беше убеден, че ще остане неосъществена. Само че вместо Морър между тях двамата стоеше Джейни.
Конрад обаче грешеше, че интересът на Франсис към Пийт е продиктуван от любов – той се основаваше по-скоро върху съчувствието. Тя не го обичаше, а го съжаляваше, но при едно сантиментално момиче съчувствието е също така силна емоция, както и любовта, ако не и повече. Тя знаеше, че той бе имал прекрасната възможност да я убие. Разполагал бе с оръжието и с шанса. Беше му заповядано да я ликвидира и бе рискувал собствения си живот, като не посегна на нейния. Тази постъпка я бе впечатлила дълбоко и фактът, че ужасният белег, обезобразил лицето му, по всяка вероятност бе отровил живота му и го бе озлобил, я караше да изпитва силно желание да компенсира с мило отношение годините на огорчение, които сигурно бе имал.
Когато се срещнаха в градината същия следобед, след като Конрад бе разговарял с Форест, тя се държа много топло с него. Разговаряха както всички млади хора, които се срещат за пръв път. Бяха стеснителни и колебливи, търсеха да намерят нещо общо помежду си. Не беше лесна среща. Остро усещаха присъствието на полицаите, които бяха на пост в двора и които следяха Пийт с безмилостни ледени очи. Той самият болезнено се притесняваше от белега си. Седна от дясната страна на Франсис и през цялото време извръщаше лице, за да не вижда тя лилавата дясна половина. Ако неволно се обърнеше да я погледне, ръката му инстинктивно посягаше да скрие белега.