– Но как? – недоумяваше момичето. – Всички тези полицаи не откъсват поглед от нас…
Пийт разпери отчаяно ръце.
– Мислите ли, че имам доверие и на един от тях? Ако Морър им предложи достатъчно голяма сума, все ще се намери някой сред тях да ме продаде. Морър ще ги купи, стига да пожелае. Когато дойде времето да ме очисти, ще им плати, за да извърнат очи на другата страна. И друг път го е правил.
– Да, но той няма да може да подкупи никого от тях – изтъкна Франсис. – Господин Конрад ме увери, че това са все неподдаващи се на корупция полицаи.
– Да, и мен уверяваше в същото. Но аз дори и на него му нямам доверие. Нищо не ми гарантира, че той самият няма да ме продаде.
– Това вече са глупости! – сряза го Франсис. – Никога няма да повярвам! Имате прекалено развито въображение.
– Когато умра – тихо изрече Пийт, – си спомнете думите ми. А също така, че единственият ви шанс да оживеете е, ако не произнесете нито думичка. Ако Конрад ви убеди да кажете онова, което знаете, никой – никаква сила на земята – няма да ви спаси. Моля ви да запомните това. Организацията никога няма да допусне да стигнете до съдебната зала. Ако не кажете нищо, ако не признаете нищо, тогава може би Морър ще повярва, че нищо не знаете, и ще ви остави жива. Това е единственият ви шанс. Моля ви – много ви моля! Запомнете го.
– Добре, добре – опита се да го успокои Франсис. – Но вие няма да умрете. Не бива да мислите така.
Пийт се изправи рязко.
– Ще видите – рече той. – Животът ми е към своя край. Искам да ви кажа още нещо – вие сте единственото момиче, което се е държало мило с мен, единственото момиче в живота ми, и затова много ви обичам. Дадохте ми повече щастие през краткото време, което прекарахме заедно, отколкото съм изпитал през целия си живот.
Докато казваше това, през моравата към тях се запъти Конрад. Пийт се обърна рязко и бързо тръгна към хижата. Трима полицаи веднага го последваха. Когато стигна входа на къщата, те вече бяха плътно зад него. Франсис гледаше втренчено подире му. Лицето й беше бледо, очите й разтревожени. Не вдигна поглед към Конрад, когато той се приближи до нея.
– Какво има, госпожице Коулман? Виждате ми се обезпокоена.
Тя чак тогава вдигна очи.
– Той не вярва, че е в безопасност.
– Знам – Конрад седна до нея и запали цигара. – Невротичен тип е. Нека постои тук две седмици и сам ще разбере, че сигурността му е гарантирана. Нямате представа, какво нещо е внушението. Толкова е убеден, че Морър е всемогъщ, че нищо не е в състояние да промени мнението му. Но не се тревожете за него. Нищо няма да му се случи.
Тя го погледна признателно. Тихият му глас я успокои.
– И на мен ли няма нищо да ми се случи?
Конрад се усмихна:
– Разбира се, но с вас проблемът ми е по-специален. Не мога да ви държа тук още дълго. Трябва в най-скоро време да реша какво да ви правя – той сведе поглед към ръцете си и се намръщи. – Ако можех да арестувам Морър, щях да реша и вашия проблем, и проблема на Уайнър. Пъхна ли го веднъж зад решетките, и двамата няма да сте повече в опасност. Ще ви задържа като свидетели и ще ви охранявам до края на процеса. А щом осъдят Морър, бих могъл да уредя да ви изпратят в Европа, докато заглъхне шумотевицата. След това ще се завърнете и ще си заживеете в пълна безопасност. Но не мога да се надявам Морър да получи присъда, ако не дадете показания – тя мигом настръхна. – Просто съм убеден, че наистина сте видели Морър в къщата на госпожица Арнът – продължи той, преди тя да успее да отвори уста. – Предполагам, че имате някаква лична причина, която ви кара да се боите от неизбежния шум, който ще се вдигне във вестниците около процеса. Не бихме ли могли да поговорим за това? Не можете ли да ми се доверите и да ми позволите да ви помогна?
Франсис не каза нищо. Беше пребледняла повече, а ръцете й се разтрепериха.
– Ето, вижте – тихо настоя той. – Тук сме сами. Никой няма да ви чуе. Свидетели няма. Няма ли да ми се доверите? Забравете, че съм полицейски служител. Да говорим като хора. Сложете си картите на масата и нека ви посъветвам какво да правите. Давам ви честната си дума, че няма да използвам нищо от това, което ще ми кажете, без вашето позволение. Какво по-справедливо разрешение от това?
Конрад видя, че тя се колебае, и за миг изпита надежда, че най-сетне ще успее. Но Франсис си мислеше за думите на Пийт: “Най-важното е никога да не признаете – нито пред мен, нито пред Конрад, нито пред когото и да е друг, нито дори пред майка си или баща си. Никога, дори пред себе си, не признавайте, че сте го видели. Докато мълчите, имате някакъв, макар и твърде малък, шанс да оживеете. Но разберете едно: ако допуснете Конрад да ви убеди да кажете каквото знаете – ако знаете нещо, – тогава няма сила на този свят, която да ви спаси!”