Конрад рязко зави по извитата алея към блока на Джордан и спря в сянката. Съвсем наблизо имаше редица гаражи. Вниманието му бе привлечено от огромен черен кадилак, гариран само наполовина в една от клетките.
– Някой не е гледал къде кара – промърмори той. Слезе от колата и отиде до гаража, следван от Бардин.
Единият калник на кадилака беше смазан от удар в дървената стена на клетката, която беше станала на трески. Калникът беше хлътнал навътре, фарът също беше счупен.
Бардин отвори колата и прочете регистрационния талон.
– И без това можех да се досетя – колата е на Джордан. Явно е бил намарихуанен до уши.
– Е, поне си е у дома – отвърна Конрад и се запъти към входната врата на блока. Бутна въртящата се врата и влезе във фоайето, следван от Бардин.
Пълен портиер с бяла кожа и розови бузи, издокаран в безупречен смокинг, седеше, сложил двете си малки бели ръце върху бляскавата повърхност на бюрото. Той високомерно повдигна русолявите си вежди.
– Желаете ли нещо? – обърна се към Конрад.
Бардин излезе напред с масивното си тяло, показа му полицейската си значка и се озъби. Когато желаеше, можеше да изглежда суров и кръвожаден и сега беше точно така.
– Лейтенант Бардин от градската полиция – изсъска той. – Джордан горе ли е?
Портиерът настръхна. Малките му ръце запърхаха неспокойно.
– Ако имате предвид господин Ралф Джордан – да, у дома си е. Желаете ли да го видите?
– Кога се прибра?
– Малко след осем часа.
– Беше ли пиян?
– Боя се, че не забелязах.
Конрад се усмихна, като видя колко шокиран беше портиерът.
– Кога излезе от тук?
– В шест часа.
– Апартаментът му е на последния етаж, нали?
– Да.
– Добре. Ние ще се качим, а ти няма да пипаш телефона – за свое собствено добро. Искам да го изненадам. Има ли някой с него?
– Не ми е известно.
Бардин изръмжа и затропа тежко по мекия килим, с който бе покрито просторното фоайе чак до асансьора.
– Значи в шест е излязъл и в осем се е прибрал. Имал е предостатъчно време да стигне до къщата на Джун, да свърши работата и пак да се прибере – каза той, докато асансьорът ги качваше бързо и безшумно към последния етаж.
– Внимавай с него – предупреди Конрад, докато вратата на асансьора се отваряше. – Ако още е под влиянието на наркотика, може да е опасен.
– Няма да е първият наркоман, с когото съм се оправял. За жалост няма да е и последният.
Бардин спря пред вратата на апартамента.
– Виж ти – отворено е!
Натисна звънеца. Някъде вътре в апартамента се чу остър звън. Полицаят изчака един момент, после ритна вратата и надникна в малкото антре.
Точно насреща видяха открехната врата. Изчакаха още малко, след което Бардин влезе в антрето и бутна вътрешната врата. Пред тях се разкри просторен, ярко осветен салон. Виненочервени завеси скриваха прозорците. Стените бяха сиви. Имаше кресла, канапета, една-две масички и добре снабден бар. Телевизорът и грамофонът бяха един до друг, а върху поличката на камината бяха наредени стъклени украшения – прекрасно изработени и явно непристойни.
Бардин оглеждаше обстановката и дишаше тежко през носа си.
– Ама как си живеят тези мръсници, а! – не издържа най-сетне. – Онзи, дето е казал, че добродетелта щяла да бъде възнаградена, би трябвало да хвърли едно око тук!
– Твоето време ще настъпи, като попаднеш в рая – усмихнато го утеши Конрад. – Там ще ти връчат златен револвер и диамантена полицейска значка. Май тук няма никой.
– Ало! Има ли някой? – провикна се Бардин така гръмогласно, че прозорците се раздрънчаха.
Тишината, която посрещна вика му, беше плътна, обгръщаща като снежна преспа и също толкова вледеняваща. Двамата се спогледаха.
– Ами сега? – попита полицаят. – Допускаш ли, че се крие някъде?
– Може пак да е излязъл.
– Онзи дебелак щеше да го забележи.
– Тогава дай да огледаме апартамента – Конрад прекоси салона, почука на вратата вляво, натисна дръжката и видя просторна спалня. Единствената мебел, като се изключеше мекият бял мокет, бе широкото около три и половина метра легло, поставено върху висока половин метър платформа. То изглеждаше самотно, като крайбрежен фар. – Никой няма – каза той и влезе в стаята.
– Виж в банята – внезапно повиши глас Бардин.
Двамата се запътиха едновременно към вратата на банята и я отвориха. Не бяха виждали така великолепно обзаведена баня, но очите им не се спряха нито на луксозните джунджурии, нито на лъскавите кранове. Вниманието им бе приковано единствено от вградената в пода вана, подобна на малък басейн. В нея лежеше Ралф Джордан, провесил глава на гърдите. Беше облечен във винен халат върху светлосиня пижама. Стените на банята и халатът отпред бяха аленочервени. В дясната ръка държеше едновремешен бръснач.