О‚Брайън беше стигнал до вратата.
– Един момент – успя да произнесе сподавено Пийт. – Не мисля да…
Оглушителна гръмотевица удави думите му, но О‚Брайън прочете вледеняващия ужас върху лицето му. Разбра, че Пийт иска да се откаже от намерението си да се къпе.
– Хайде по-бързо! – излая му той и излезе в коридора. – Няма да те чакам цяла нощ! – и тресна вратата след себе си в момента, в който Пийт понечи да каже още нещо. – Тия жалки нехранимайковци си въобразяват, че щом се отнасяш към тях като към хора, значи могат да правят с теб каквото им скимне – обърна се той към Конрад все така на висок глас. – Всяка вечер ще се къпе! Откъде-накъде? – докато говореше, се облегна на вратата, стиснал здраво дръжката. Усети как Пийт се опитва да я натисне отвътре и да отвори вратата. – Защо не отидеш да видиш как е момичето – попита той Конрад. – Може да се е уплашило от бурята – упражни цялата си немалка сила, за да попречи на Пийт да отвори. А Пийт яростно натискаше дръжката.
– Мадж е при нея – отвърна Конрад, който си палеше цигара, и затова не видя колко изопнато и бледо е лицето на О‚Брайън. – След малко ще намина.
Още една гръмотевица се разнесе над къщата и в грохота й О‚Брайън различи гласа на Пийт, който едва-едва се чуваше през вратата.
– Какво беше това? – вдигна глава Конрад.
– Гръмотевица, какво друго? – отвърна О‚Брайън.
Докато казваше това, натискът върху вратата внезапно престана. После дръжката бе рязко натисната.
– Стори ми се, че някой извика – продължи Конрад и тръгна по коридора. Спря пред вратата на Франсис и се ослуша.
О‚Брайън замря намясто с бясно разтуптяно сърце. Над главите им се разнесе нов гръм, после заглъхна. Шумът на дъжда по прозорците и клокоченето на водата по водосточните тръби заглушаваха всички останали звуци. Тогава той дочу от банята стон, от който косите на врата му се изправиха.
О‚Брайън се отдръпна от вратата и избърса лицето си с носна кърпа.
XXXI
Конрад се върна.
– Много са си добре и двете – не могат да се наприказват – рече той, но зърна пребледнялото, изопнато лице на О‚Брайън и се притесни: – Много зле изглеждаш, Том. Защо не отидеш да си легнеш? Аз ще почакам Уайнър да излезе.
– Нищо ми няма! – отсече О‚Брайън. – За Бога, остави ме на мира! Така или иначе, ще си легна веднага щом този негодник свърши.
Конрад му предложи цигара, но О‚Брайън поклати глава. Двамата останаха така, заслушани в беснеещата навън буря. После Конрад се обади:
– Как е синчето, Том?
– Добре е – отвърна О‚Брайън и му хвърли бърз, разтревожен поглед.
– Знаеш ли, ти си късметлия!
– В какъв смисъл?
– Ами аз винаги съм искал да имам син. Но Джейни не дава и дума да издумам. Щяла да си повреди фигурата.
– И не е лъжа – каза О‚Брайън, който почти не знаеше какво да говори. – На жена като твоята не й трябва да се съсипва с деца.
Конрад сви рамене.
– Какъв ли смисъл има да говорим за това? И все пак много ми се иска да имам син, пък и дъщеря, ако е въпрос…
О‚Брайън избърса лице с кърпата си.
– Защо не отидеш да си легнеш? – попита той и се зачуди колко ли още ще остане Конрад пред вратата на банята. – Щом ще излизаш пак в три часа, не е лошо да поспиш малко.
– Няма да заспя в тази буря. Много ли ще се бави той вътре?
– Двайсетина минути. Чуй каква гръмотевица!
– Много ми се иска госпожица Коулман да се реши най-сетне да заговори – обади се Конрад, след като затихна гръмотевицата. – Сигурен съм, че е видяла Морър.
– Засега не ми се струва, че ще проговори. Какво възнамерявате да правите с нея?
– Прокурорът ще реши.
Шуртенето на вода в банята накара сърцето на
О‚Брайън да подскочи.
– Уайнър много ме озадачава – продължи Конрад. – Склонен съм да мисля, че това петно на лицето го е извадило от правия път. Не е истински порочен като останалите. Какво всъщност знаем за него? Нямаше никакви улики, че изобщо е убивал някого. Доколкото ми е известно, специалността му е да краде леки коли за нуждите на бандата. Разговарях с него и имам чувството, че ще успеем да го вкараме пак в релсите.
– Да върви по дяволите! – яростно възкликна
О‚Брайън. – Не бих си губил времето с тези престъпници, а той си е точно такъв. Това, че имал петно по рождение, не му дава право да краде коли.
– Не му ли е време вече да излиза? – хвърли Конрад поглед към часовника си. – Повече от двайсет минути стои вътре.
– Ами… за какво да бърза?
Конрад почука на вратата.
– Побързай, Уайнър!
О‚Брайън изруга Конрад наум. “Дали Ферари вече е офейкал?”, запита се той. После запали цигара с трепереща ръка.