– Едно мартини – рече тя, без да го гледа. – Вие не сте от тук, нали?
– Аз съм Вито Ферари – той видя как тя пребледня, и се усмихна, доволен, че е чувала за него. – Знаете кой съм, нали?
– Да, знам – отвърна тя и разбра защо бе усетила страх.
– Това е добре – той почука по бара и барманът, който се обърна, за да го изгледа страшно, бързо смени израза на лицето си и се спусна да го обслужи.
Ферари се покатери на едно от високите столчета и Долорес вече не се чувстваше тъй нелепо – поне раменете му бяха сега над тезгяха. Той вдигна чаша за наздравица и отпи, после я остави на бара, извади табакера и й предложи цигара. Тя си взе една и ръката й замръзна, като видя табакерата. За пръв път виждаше такава и декоративната й красота я заплени. Беше от чисто злато. Вътрешността й бе цялата обсипана с искрящи диаманти, малко по-големи от главичката на карфица и разположени тъй близо, че образуваха ослепителна мозайка. Ферари видя, че тя се загледа в табакерата, затвори я и й я подаде. В средата на капака имаше рубин колкото нокът на палец, а отзад бяха изписани инициалите му с чисти смарагди.
– Харесва ли ви? – попита той, без да откъсва поглед от изуменото й лице.
– Не съм виждала нещо по-красиво.
– Подарък ми е от един раджа – в знак на благодарност за дребната работа, която му свърших веднъж – небрежно подметна Ферари, взе табакерата от ръцете й, потърка я в ръкава си и я загледа самодоволно. – Имам много такива неща. Обичате ли диамантите?
– Че кой не ги обича? – учуди се тя и го погледна с уважение. Нито Морър, нито Головиц, въпреки всичките си пари, не притежаваха вещ, която дори малко да се доближаваше до класата на неговата табакера. Това чудовище може и да беше джудже, но имаше власт и пари. Би било интересно да разбере дали властта му бе по-голяма от властта на Морър.
– Имам диамантена яка, която ще ви се стори интересна – продължи Ферари. – Трябва да я видите – той отпи от уискито си, като продължаваше да я изучава. – В приятелски отношения ли сте с Головиц?
Долорес настръхна, стресната от неочаквания въпрос.
– Той е приятел на Джак – хладно отвърна тя. – А неговите приятели са и мои.
– Това е добре – наклони той към нея лице, което така много й напомняше оголен череп. – Но не разчитайте кой знае колко на него.
– Аз изобщо не разчитам на него – сряза го Долорес.
Ферари се усмихна.
– В такъв случай той разчита на вас. Останах с впечатлението, че разчитате един на друг или че един от вас разчита на другия, а впечатленията ми никога не са погрешни.
Долорес изпита страх. Нима двамата с Головиц са били толкова неприкрити? Дали и Сигъл не ги подозираше?
– Изобщо не разбирам за какво говорите – извърна тя поглед от него.
– А пък ми направихте впечатление на изключително умна жена – отвърна Ферари. – Но както и да е. Нищо лошо няма да ви се случи, стига да не сте заложили на Головиц.
Тръпки я побиха. Дали не я предупреждаваше?
– Не обичам недомлъвките – завъртя се тя в стола си и го погледна в очите. – Да предположим, че съм заложила на Головиц – което абсолютно не е вярно, – но да предположим, че е така – тогава какво?
– Ще бъдете разочарована – нищо друго – той допи уискито си. – Умеете ли да пазите тайна?
Долорес разбра, че това не са празни приказки. Той явно преднамерено задаваше въпроса си.
– Да, умея.
– Головиц смята, че ако нещо се случи със съпруга ви, той ще поеме организацията. Не виждам защо трябва да се случи нещо на мъжа ви, но знае ли човек… Головиц ще остане разочарован. Той е добър адвокат, но лош ръководител. Затова не залагайте на залязваща звезда.
Долорес не можеше да откъсне очи от него. Значи се беше досетил, че тя си подготвя резервен изход. Сведението, което току-що й бе съобщил, бе толкова важно, че тя забрави да се изплаши.
– Вие ще знаете, разбира се?
Ферари се усмихна.
– Ще знам.
– И ще знаете кой ще поеме организацията?
Той кимна.
– Няма начин да не знам – той се потупа по гърдите, погледна я и се усмихна. – Не казвам, че нещо ще се случи на мъжа ви, но ако наистина стане така, много ли ще ви е мъчно?
Тя разбра, че сега не е моментът да крие картите си, и поклати глава.
– Не много.
Ферари кимна доволно.
– Време е да си намеря някой, който да се грижи за свободните ми часове. Поогледах се наоколо – този град е пълен с хубави жени, но аз искам най-доброто, пък и не съм се разбързал. Мога да почакам – той слезе от столчето. – Искате ли да видите диамантената ми яка? Тя е горе в стаята ми. Навярно ще ви е приятно да я изпробвате. А в най-скоро време може да стане ваша – тя седеше, без да помръдне, загледана в него. Знаеше, че няма да й се размине с едно пробване на якичката. – В същото време ще се уверя, че това, което виждам сега пред себе си, не е месинг, а злато – продължи Ферари, потвърждавайки подозренията й. – Не е нужно да се качвате, ако не желаете. Разбирате ли какво ви говоря, или пак се изразявам с недомлъвки?