След известно забавяне я чу да тича надолу по стълбите, после вратата се отвори и тя вдигна поглед към него. Беше с жълт копринен пеньоар, с пуснати коси, хубава и съблазнителна, но не събуди у него никакви желания.
– Здравей, малката – рече той, пристъпи напред, отмествайки я от вратата, и затвори с крак след себе си.
Очите на Джейни замятаха гневни мълнии, щом го позна.
– Как смееш да идваш тук! Да не си полудял!
– Защо не? Нали си сама? Толкова ми домъчня за теб, бейби.
– Веднага си върви!
– Никак не е любезно от твоя страна да разговаряш така с мен – упрекна я той и се усмихна, включвайки на пълни обороти обаянието, което досега никога не го бе подвеждало. – Не бъди лоша. Всичко е наред – никой не ме видя.
– Не е наред!
Той я заобиколи, влезе в хола и светна лампата.
– Я! Колко е хубаво тук! Харесва ли ти да стоиш сам-самичка? Не ти ли домъчня за мен?
Джейни го последва в хола. Беше се зачервила от яд.
– Ако Пол се върне…
– Че защо да се връща? – отпусна се Сигъл в едно кресло и й се усмихна. – Успокой се. Нали е заминал?
– Да, но може да се върне. Не бива да оставаш тук, Луис.
Той се пресегна и я хвана за ръката.
– Къде е заминал? – придърпа я към себе си. Тя се съпротивява известно време, но после неохотно му позволи да я сложи на коленете си. – А така! – продължи той. – Ако знаеш как ми липсваше! А аз не ти ли липсвах?
– Липсваше ми! Трябва да си… Защо не ми се обади по-рано? – сърдито попита Джейни.
Сигъл се засмя.
– Сигурно си помислила, че съм те зарязал. Помисли си го, нали?
– И какво, ако съм си го помислила? – сряза го Джейни и се изправи в скута му. – Да не мислиш, че много ми пука за теб? Мъже да искаш в този град!
– Така си е, дума да не става – той прокара пръст по гръбнака й и се ухили, като усети възбуденото й потреперване, а после отдръпването й.
– Без тези номера!
– След малко ще ти покажа много повече номера.
– Нищо няма да ми показваш! – стана тя от скута му. – Трябва да си вървиш!
– Дадено, но и ти ще дойдеш с мен. Колата ми е в другия край на улицата. Ще отидем в бара на Ханк, ще вечеряме риба и скариди и ще пием шампанско.
– Не!
Но в гласа й не прозвуча решителност.
– Хайде, иди да си сложиш най-хубавата рокля. Ще почакам тук.
– Не бива, Луис.
Той стана.
– Ако предпочиташ, ще те отнеса догоре на ръце.
– Да не си посмял!
– Предизвикваш ме, малката.
И той я вдигна с един замах, притискайки я към себе си, защото Джейни започна да рита и да се съпротивява.
– Веднага ме пусни!
– Заедно ще се качим горе.
Той я отнесе в антрето и започна да се изкачва по стълбите.
– Луис! Недей! Ще се разсърдя! Веднага ме пусни!
– Всичко с времето си.
Той се изкачи до горната площадка, видя ивицата светлина, просмукваща се изпод една от вратите, бутна я с крак и влезе в просторна спалня с две еднакви легла. Едното беше отрупано с рокли, палта и бельо. Постави я да седне, като продължаваше да я прегръща.
– Веднага се махни! – сърдито настоя Джейни. – Няма да понеса повече глупостите ти!
Сигъл едва се сдържаше. Никога не позволяваше на жените да разговарят с него по този начин, но реши, че е прекалено рано да й даде да се разбере.
– Трябва винаги да те поядосвам, малката – нежно й рече той. – Като мяташ мълнии с очите си, си още по-сладка.
Джейни се поразмекна. Комплиментите винаги й въздействаха.
– Моля те, Луис, слез сега долу. Ако Пол се върне…
Сигъл седна на леглото.
– Той къде е?
– Не е твоя работа! Хайде, слез и ме чакай в хола.
– Не знаеш ли къде е?
– Знам, разбира се, но не е твоя работа.
Сигъл се усмихна широко.
– Не, сериозно, има ли вероятност да се върне тази вечер?
– Не мисля, но не желая да рискувам. Хайде, моля те, слез долу.
Той стана, отиде до нея и я прегърна.
– Целуни ме, Джейни.
Тя се поколеба, после вдигна лице. Той се впи в устните й и дълго време задържа тялото й прилепнало до своето, обвил я плътно с ръце. Тя се опита да се съпротивява, но той я задържа така без никакви затруднения и бавно усети как тя престава да се опъва.
– Ох, Луис – въздъхна Джейни и се долепи до него.
Той я повлече към леглото и тя поклати глава, но съпротивата й бе изчезнала. Отпусна се по гръб, вдигнала замъглени очи към него, с пламнало лице.
– Не бива…
– Къде е той, Джейни? – попита Сигъл, като се наведе над нея.
– Кой? – намръщи се тя.
– Мъжът ти. Къде е?
Очите й се проясниха.
– Защо толкова се интересуваш? – рязко седна тя и го отблъсна от себе си. – Ами да, разбира се! Каква съм глупачка! Разбира се!