През последните дни Конрад често се виждаше с Франсис и колкото повече общуваше с нея, толкова по-пламенно я обикваше. Обнадеждаваше го това, че тя очакваше с нетърпение посещенията му и беше разочарована, когато поради други задължения закъсняваше или бе възпрепятстван да направи редовната си визита. Макар да общуваха с лекота и да разговаряха на най-различни теми, Конрад усещаше някаква преграда, която изключваше всякаква близост между тях. Страшните престъпления на баща й стояха на пътя им като непреодолима бариера и той съзнаваше, че преди изобщо да се надяваше да й осигури закрила, към която така се стремеше, трябваше първо да разруши тази преграда.
Мадж й бе разказала за смъртта на Джейни и от няколкото съчувствени думи, които Франсис му каза, Конрад се почувства неловко.
– Беше голям шок за мен – каза той искрено, – но ние с Джейни не се разбирахме. Рано или късно щяхме да стигнем до раздяла. Така че това не бе за мен загуба на любим човек, нали ме разбирате? Мъчно ми е за нея, защото тя обичаше живота, но не се самосъжалявам…
Вечерта на десетия ден от смъртта на жена му Конрад намери сгоден случай да направи първата стъпка към по-голяма близост между него и Франсис. Беше ходил до Пасифик Сити да даде показания във връзка с едно дело, по което беше работил преди убийството на Джун Арнът, и беше отсъствал от Баруд цяло денонощие. Отговорността за Франсис бе поверил на Ван Рош и беше спокоен, че заместникът му ще се грижи за нея като самия него.
Върна се в хотела малко след седем часа и веднага се качи на най-горния етаж. Мадж не беше дежурна и дойде в стаята му.
– Всичко наред ли е? – попита той, докато разопаковаше чантата си.
– Да – отвърна помощничката му, – но се тревожа за нея, Пол. Много е нещастна и се боя, че започва да се страхува.
– Да се страхува ли?
Тя кимна.
– Да. Нищо не казва, но откакто ти замина, е потисната и нервна. Ако някой почука на вратата, подскача като ужилена. Освен това постоянно нещо мисли и не може да реши нищо. И по-рано го забелязвах, но сега много се задълбочи.
Конрад запали цигара:
– Наближава процесът и я очаква много тежко изпитание…
– Да, но според мен причината е другаде. Струва ми се, че мисли за Уайнър. От самото начало не беше убедена, че е нещастен случай.
– Мислех, че вече го е преодоляла.
– Боя се, че не е така.
– Кой е с нея сега?
– Ван.
– Ще поговоря с момичето – рече Конрад и си даде сметка, че това може да се окаже сгодният случай, който така очакваше. Дано само да успее да разруши бариерата! Дано да успее да я привлече на своя страна и да я задържи!
Той се запъти към стаята на Франсис, като пътьом отбеляза бдителността на четиримата полицаи, които патрулираха по коридора. Спря пред вратата и почука. Ван и двете полицайки четяха книги. Франсис стоеше пред отворения прозорец, загледана в морето. Не се обърна, когато Конрад влезе. Той направи знак на другите да излязат, затвори след тях и отиде при Франсис.
Далеч долу беше осеяният със скали морски бряг. Беше отлив и пясъчната ивица бе позлатена от слънцето.
– Хващам се на бас, че много ви се иска да се изкъпете в морето – тихо подхвана той. – Тревожа се, задето сте затворена тук по този начин. Изнервихте ли се?
Тя поклати глава, без да го погледне.
– Не, не съм притеснена – отвърна безразлично.
– Напоследък много мисля за вас, Франки – отново започна той след продължително мълчание. – А вие самата мислили ли сте изобщо какво ще правите след процеса?
– Какъв смисъл има да се замислям за това? – уморено отговори Франсис.
– Защо приказвате така?
– Че то е очевидно, не мислите ли? Пийт каза, че те няма да допуснат да свидетелствам, така че защо да си правя труд да мисля за бъдещето?
Той я изгледа с невярващи очи.
– За Бога, Франки! Не бива да говорите така! Тук сте в безопасност. Никой не може да се приближи до вас, а и след процеса ще бъдете в безопасност…
– Мислите ли? – попита тя и се наведе през прозореца, за да погледне надолу към златистия плаж. – Вие и за Пийт говорехте така, а ето че е мъртъв.
– Не бих разговарял с вас по този начин, ако допусках дори за миг, че не сте в безопасност – тихо произнесе той.
Тя го погледна бързо и изпитателно.
– Не разбирам…
– Да, виждам – той се отдръпна от нея. – Обещавам ви, че и косъм няма да падне от главата ви. Давам ви честната си дума.