Конрад поклати глава.
– Май че не. Не й е до мен. Твърди, че нямала никакво бъдеще…
Прокурорът се загледа през моравата към високото стройно момиче в бял бански костюм, излегнало се по гръб със затворени очи.
– Хубави момичета – колкото искаш, Пол. Не бих искал да си объркаш живота. Не бих казал, че госпожица Коулман е най-подходящият избор.
– Заради баща й ли?
– И заради него. Имам много добро мнение за теб, Пол. В близко бъдеще ще станеш прокурор. Ако се обремениш със съпруга, чието минало няма да издържи на по-обстойно проучване, изгледите ти да напреднеш и да направиш кариера не са много големи.
Конрад се размърда неспокойно.
– Знам, че ми мислите доброто, сър, и много съм ви признателен, но кариерата не значи нищо за мен в сравнение с избора на момиче, с което да живееш до края на живота си. В такъв случай кариерата се жертва. Поне аз така виждам нещата.
Форест извади пура, отхапа края й и я запали.
– Твоя работа, както решиш, Пол. Какво си замислил?
– Засега нищо, но след процеса възнамерявам да я отведа в Англия. Говорих вече с нея за това, но май още й е рано да се замисли за бъдещето. Все твърди, че имала само настояще. Втълпила си е по болезнен начин, че ще умре.
– И не мога да я виня за това – тихо изрече Форест. – Изпречила се е срещу най-мощната организация в страната. Показанията й ще сринат на пух и прах един бизнес, който носи милиарди долари печалба, а Морър не би позволил да му се изплъзне подобно царство, стига да може. Откровено казано, Пол, шансовете й да оцелее не са кой знае колко големи.
Конрад стисна юмруци.
– Тук няма начин да се доберат до нея. Ще стане опасно, когато я заведем в съда.
– Напълно ли си сигурен?
Конрад кимна.
– Да, разбира се. Преди всичко те не знаят, че е тук.
– И в това ли си толкова сигурен?
Конрад се наежи и се втренчи във Форест.
– Какво искате да кажете, сър? Мислите, че знаят, че е тук?
Форест сви широките си рамене.
– Не, но Морър не е глупав. Джейни знаеше ли за този хотел?
– Трябваше да й дам телефона, нямаше как. Беше съвсем сама, сър. Не исках да си мисли, че напълно я изолирам. Но й обясних много добре колко е важно да го запази в тайна…
– Значи достатъчно е било да се обади, за да разбере, че номерът е на хотел “Океан” – продължи Форест, като изпусна кълбо дим в неподвижния горещ въздух.
– Не разбирам накъде биете – извиси глас Конрад. – Джейни си имаше много недостатъци, но никога не би дрънкала наляво и надясно за неща, свързани с работата ми!
– Само те предупреждавам, Пол. Ако искаме да запазим момичето живо, не бива да изпускаме нищо от вниманието си. Жена ти е била засичана в клуб “Парадайз”, щаба на Морър. Знаела е къде крием госпожица Коулман, и ето че е мъртва. Може да говоря глупости, но, за Бога, не се самоуспокоявай, нито за миг не си мисли, че всичко е наред. Докато Морър е начело на организацията, не може и дума да става за сигурност и безопасност.
– Опасностите са ми добре известни, но за Джейни можете да бъдете спокоен. Смъртта й е нещастен случай. Колко пъти съм я предупреждавал за подгъва на пеньоара й! Все го настъпваше и го разпаряше и все не намираше време да го зашие! Не мога да направя нищо повече за безопасността на Франсис, няма какво повече. Сам ще се убедите, като се качите горе, и ако прецените, че съм пропуснал нещо, готов съм веднага да взема мерки.
Форест изръмжа. Беше се загледал в голямата бяла камионетка, която се задаваше по алеята. Отстрани с големи хромирани букви беше изписано: ПЕРАЛНА СЛУЖБА, БАРУД.
– Щом ти смяташ, че всичко е направено, Пол, значи е така. Но понякога се тревожа, като си помисля колко много зависи от показанията на това момиче. За пръв път, откакто Морър е поел кормилото, имаме макар и малък шанс да го подведем под съдебна отговорност.
Конрад проследи погледа на прокурора и също се загледа с невиждащи очи в камионетката на пералната служба, която зави и изчезна зад хотела.
– Не мислите ли, че много време ни отнема залавянето му? – попита той. – А докато той е на свобода, трябва да държим Франсис тук.
– Всички кораби в морето го търсят – отвърна Форест. – Но морето е голямо, Пол. Рано или късно обаче ще трябва да се отбие в някое пристанище за храна и гориво и там ще го спипаме – той стана. – Е, дай да огледаме укрепленията ти. Да видим дали ще открия в тях пукнатина.
Конрад също стана и двамата се запътиха към хотела.
XL
Към шест и половина коридорите, кухните и килерите на хотел “Океан” гъмжаха като кошери – персоналът приготвяше вечеря за повече от петстотин гости. За разлика от окъпания в светлини луксозен ресторант сервизните помещения бяха тъмни, влажни и възтесни. Кухненският персонал, вече потен от горещината на печките, проклинаше дългата редица кошове с чисто бельо, наредени покрай стената, които задръстваха тесния коридор между кухнята и помещенията, където подготвяха храната за сервиране. Кошовете щяха да останат там до другата сутрин, когато щяха да ги разопаковат и бельото щеше да бъде сортирано и отнесено на горните етажи. А междувременно щяха само да им пречат.