Слезе от колата и взе да се взира в най-близката къща. Беше номер 123. Повървя, докато стигна до номер 145. Висока тухлена сграда, зле поддържана. Някои от прозорците още светеха. Изкачи десетина високи каменни стъпала и надникна през стъкленото прозорче на входната врата. Видя мъждиво осветено фоайе и стълба, която тънеше в мрак. Натисна дръжката. Вратата се отвори и го лъхна силна наситена миризма на пържен лук, котараци и престоял боклук, която сякаш бързаше да излезе навън, на чист въздух.
Конрад побутна шапката към тила си, смръщи нос и пристъпи вътре. На стената се виждаха цяла редица пощенски кутии. Третата беше на госпожица Коулман – значи живееше на третия етаж. Изкачи се по стълбите и мина покрай олющени врати, зад които от радиото гръмогласно ревеше естрадна музика, сякаш обитателите бяха глухи, но все пак решени да дочуят поне нещо. Госпожица Коулман живееше зад вратата срещу стълбището на третия етаж – върху дървото беше закрепена с кабърчета чиста бяла визитна картичка с името й.
Конрад сви ръка, готов да почука, но в същия момент видя, че вратата е открехната. Почука все пак, изчака цяла дълга минута и отстъпи една крачка. Внезапно застана нащрек. Дали зад полуотворената врата не го очакваше друг труп? Тази нощ вече беше видял шест, като всеки един бе по своему ужасен и патетичен. Усети нервните окончания под кожата му да се свиват, а косата на тила му да настръхва. Извади цигара и я лепна на долната си устна. Докато я палеше, забеляза, че ръцете му треперят, и внезапно се усмихна. Пристъпи напред, бутна вратата и се взря в тъмнината.
– Има ли някой? – извика той.
Отговор не последва. От стаята излетя плътна тишина, сподиряна от лек аромат на “Калифорнийски мак”. Конрад направи две крачки и затърси пипнешком ключа на лампата. Докато светваше, затаи дъх в очакване, но нямаше нито трупове, нито кръв, нито оръдия на престъплението: просто малка като кутийка стая с желязно легло, скрин, стол и чамов бюфет. Удобна и уютна като покритото с остри гвоздеи легло на дервиш.
Огледа се наоколо, после пристъпи напред и отвори една от вратичките на бюфета. Беше празен, като се изключеше слабият аромат на лавандула. Конрад се намръщи, пресегна се и издърпа едно от чекмеджетата на скрина. То също беше празно. Почеса се с един пръст по тила, позяпа още малко, сви рамене и излезе в коридора. Загаси лампата и заслиза по стълбите – бавно и замислено. Във фоайето долу огледа пощенската кутия на госпожица Коулман. Беше празна и заключена. Вниманието му бе привлечено от някаква бележка, закрепена на стената. “Портиерът е в сутерена.” “Какво ще загубя?”, каза си той и тръгна по коридора, сетне по мръсните стълби към тъмния сутерен. На площадката долу се сблъска с нещо твърдо и тихо изруга.
– Има ли някой?
Отвори се врата и светлината на голата крушка го накара да примигне.
– Няма свободни стаи, момчето ми – просмука се през вратата тих мазен глас. – Тук е фрашкано като куче с бълхи.
Конрад хвърли едно око към малката стаичка: легло, маса, два стола и изтъркана черга. Пред масата седеше дебел мъж по риза, без сако. Цигарата в устата му бе загаснала. Пред него имаше нареден сложен пасианс.
– На третия етаж има свободна стая – каза Конрад. – Госпожица Коулман се е изнесла.
– Откъде знаете?
– От там идвам. Стаята е празна. Всички дрехи са изнесени.
– Кой сте вие? – попита дебелият.
– От градската полиция – показа му Конрад значката си.
Дебелият изкриви горната си устна в добродушна гримаса.
– Какви ги е забъркала?
– Кога си тръгна? – отговори Конрад с въпрос и се облегна на рамката на вратата.
– Сега чувам, че си е тръгнала. Тази заран си беше тук. Е, да си призная, олекна ми. Спести ми работа – иначе утре трябваше да я изхвърля.
– Защо?
Дебелият пъхна тлъст пръст в ухото си и енергично взе да го масажира.
– Три седмици не е плащала наем – защо иначе?
Конрад замислено се почеса по тила.
– Какво знаете за нея? Кога дойде да живее тук?
– Преди месец. Каза, че е статистка в киното – дебелакът събра с ловко движение картите и взе да ги разбърква. – Не можела да намери нищо евтино в Холивуд: евтино за нея, искам да кажа. Добро момиче. Ако имах дъщеря, бих искал да прилича на нея. Възпитано говори, хубаво, знае как да се държи – той сви дебелите си рамене. – Само че е без пари. Изглежда, че само лошите имат пари. Обеща утре заран на всяка цена да ми даде парите. Явно не е намерила.
– Да, така изглежда – съгласи се Конрад.