— Ако смятаме да удържим клетвите си пред мама…
— Ще трябва да я намерим преди тях. — Хенри се измъкна от мястото си и направи, знак на брат си да го последва. — Хайде да видим какво мисли мама.
Мама мислеше, че идеята е отлична. Тя дори ги подсети за нещо, което изобщо не им бе хрумвало, но пък напълно съвпадаше със собствените им основания да хванат Кендъл Бърнууд.
Със злобно пламъче в очите мама попита близнаците.
— Какво ли би направил старият Бърнууд, ако ние се заемем с неговия проблем? А? Той има много пари, нали?
Хенри първи схвана накъде бие майка му. Той намигна на брат си.
— Обзалагам се, че ще има желание да се раздели с малко пари, ако това му спести обясненията в съда.
Когато историята за Братството се разчу и братята Крук научиха, че съществува група от доброволци, действащи тайно между тях, те побесняха, — но само защото не са били измежду поканените. Да се бориш, за да съхраниш Проспър расово чист и да не допускаш чужденци в него, им се струваше страхотна идея и те изобщо не можеха да разберат как могат да наказват хора за това.
Разбира се, те никога нямаше да узнаят, че именно съдията Фарго е наредил да бъде откъсната ръката на Били Джо, за да даде на двамата — на него и Кендъл Бърнууд — строг урок по респект. Нито пък подозираха, че те също бяха предложени за специално наказание, защото си бяха позволили да заплашват един член от семейство Бърнууд — Кендъл. Все пак заради по-спешни въпроси, Братството бе принудено да се откаже за известно време от техния случай.
Макар и погрешно, кланът на Крук държеше Кендъл отговорна за техните нещастия. От деня, в който Били Джо им бе отнет, те планираха отмъщението си. Чупиха стъклата на колата й, пращаха заплашителни писма, а умрелият плъх беше само за повдигане на градуса.
За да могат да унищожат кабинета й, те си бяха осигурили помощта на Лий Саймън. Той ги беше пуснал в сградата след работно време. Като благодарност близнаците бяха му намерили жена, която за двайсет долара се бе съгласила да прекара цяла нощ с Лий Саймън. Близнаците го считаха за сделка, а братовчед им бе извън себе си от щастие.
Техният, очертан от мама, план бе да продължат да тормозят мисис Бърнууд, до ставането на фаталния „инцидент“. Само тя щеше да разбере, минути преди смъртта си, че семейство Крук си е отмъстило.
За нещастие, преди тържественият финал да бъде инсцениран, мисис Бърнууд бе напуснала града в неизвестна посока. Ядосани и разстроени заради осуетените си планове, Хенри и Лутър се бяха натряскали до козирката и подпалиха една плевня, за да се почувстват удовлетворени.
Клетвите им за отмъщение все пак не бяха забравени. Омразата им към Кендъл Бърнууд не бе намаляла, въпреки едногодишното й отсъствие. Когато се разчу, че са я открили в Колорадо и я транспортират обратно в Южна Каролина, те отпразнуваха новината с ново напиване и с изнасилване на дванайсетгодишната си племенница.
Едва се бяха оправили от силните си преживявания и научиха, че тяхната Немезида се е изплъзнала от федералните полицаи и в момента е в неизвестност. Близнаците потънаха отново в дълбоко отчаяние.
Сега обаче новината на Лий Саймън вдъхна нов живот на решението им да си отмъстят. А мама бе измислила начин и да напълнят джобовете си след изпълнението на задачата. Те се събраха около кухненската маса с бутилка ръжено уиски и вдигнаха тост за бъдещия си просперитет. Налагаше се да обмислят плановете си в детайли.
— Ама аз чух, че тя имала дете — изведнъж се сети Лутър, сърдито смръщил вежди. — След като я убием какво ще правим с бебето?
Мама го прасна по брадата.
— Нямаш мозък! Ще го доведете на дъртия Бърнууд, разбира се. Той може да плати двойно, защото ще прибере внучето си.
Близнаците се усмихнаха един на друг. Когато станеше въпрос за бизнес, мама нямаше равна на себе си, нали?
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
— Бебето ли е?
Кендъл се размърда.
— Хъм?
— Чух Кевин да плаче.
— Той спа повече, отколкото очаквах, така че не мога да се оплача. — Тя стана и си метна халата. — Имаш ли нещо против, ако го донеса тук?
— Ъ-ъ… не.
Каква беше причината за антипатията на Джон към децата? — питаше се тя, докато отиваше към стаята на Кевин. В кошмарите си той викаше на Пепърдайн да ги накара да престанат да плачат. Дали в съня му плачеха деца? И по какъв начин децата бяха свързани с работата му? Какъв инцидент продължаваше да го тормози?
Това беше един от милионите въпроси, които би му задала, ако обстоятелствата бяха различни. Каква ирония — неговата амнезия беше онази крехка и слаба защита, благодарение на която не я бяха открили още, но от друга страна тя беше и непреодолима бариера, която й пречеше да научи каквото и да е лично за живота на Джон Макграт. Не знаеше нищо за социалната му среда. Не знаеше рождения му ден, нито второто име.