Мат не считаше себе си и Лоти за незаконни любовници. За него това беше осъществяване на любовна връзка, започнала още, когато хормоните му лудееха. Тогава, на времето, не беше разбрал, че момичето, което така силно желае ще стане любимата жена.
Два дни по-рано бе добавил бягство от затвора към списъка престъпления, за които беше обвинен, че е извършил, но Мат Бърнууд никога не се бе чувствал толкова щастлив през живота си. Беше с Лоти. Без да се крие. С одобрението на баща си.
Разбираше, че й изглежда наивен, както вероятно на всички други, че така безрезервно се уповава на баща си. Но той наистина вярваше, че Гиб би се справил с всичко. Беше казал, че ще поеме грижа за положението, а думата на Гиб бе злато. Никога не грешеше. Откакто се помнеше, баща му беше прав във всичко. Той беше въплъщение на истински американски герой.
Точно какъвто е бил дядо Бърнууд. Мат не познаваше дядо си, но знаеше всичко за него. Гиб му бе разказвал за нечуваните военни подвизи на дядото. Всъщност Гиб знаеше всеки детайл от изпитанията на баща си в Южния Пасифик и как бе успял да остане жив пред несравнимото числено превъзходство на врага.
Както Гиб вярваше, че баща му стои над всякакви укори, така Мат вярваше на Гиб. Никога не го беше съветвал неправилно.
Е, може би не оцени правилно Кендъл. Гиб го беше подтикнал да се ожени за нея. Каза, че Кендъл би била отличен параван за дейностите на Братството. Чрез нея те щяха да имат много по-пряк достъп до онези индивиди, които ако не бъдеха унищожени, можеха да подкопаят основите, върху които бе построена Америка.
На теория женитбата за обществения защитник, която те по грешка мислеха за корумпирана, беше невероятно хрумване. За съжаление, бяха подценили независимото поведение на Кендъл. Тя съвсем не бе толкова отстъпчива, колкото очакваха или искаха, но това беше неин недостатък, а не на Гиб.
Мат признаваше, че неговият баща лесно можеше да бъде разбран неправилно. Контролът му бе идея фикс. Когато го обидеха или засегнеха, той помнеше като слон; на никого не забрави и не прости противопоставянето. Който и да беше, стига веднъж да му попречеше на плановете, ставаше негов неприятел за цял живот. Когато се мислеше за прав ставаше догматичен и неумолим. А щом си намислеше нещо, той го гонеше с такава настойчивост, която далеч надминаваше решимостта.
В очите на Мат тези черти бяха добродетели, а не недостатъци. Въпрос на перспектива. Там, където другите виждаха в Гиб привърженик на най-крайни мерки, там Мат съзираше безкористно служене на идеите, смелостта и постоянството. Гиб никога не се отричаше от онова, в което вярваше и Мат неимоверно искаше да бъде поне отчасти силен колкото баща си и дядо си.
Но ако беше силен колкото тях, той не би могъл да обича толкова страстно Лоти. Ако любовта към нея беше слабост, той никога няма да се опита да се пребори с нея.
— Моля те, не се разстройвай — прошепна той, като посегна отново към нея. В началото тя се съпротивляваше, но след това му позволи да я привлече отново в прегръдките си.
Целуваше я но врата и си мислеше колко обича вкуса на кожата й. Обичаше всичко, свързано с нея. Колкото и много пъти да бе галил тялото й, никога не бе открил никакъв недостатък. Тя беше съвършена.
С изключение на едно — безплодието. Ако не беше тази причина, той вероятно щеше да настоява пред баща си, че това е жената, която иска и отдавна да се бе оженил за нея.
Тя се усмихна тъжно.
— Ти просто не можеш да разбереш, нали Мат?
— Да разбера, че си красива? Разбира се, че го разбирам. Всички мислят, че си красива.
— Ти си с промит мозък, мили, и дори не го схващаш. — Тя се поколеба, после попита — Мат, вярно ли е това, което разправят за теб, за баща ти и за другите? Наистина ли сте извършвали ритуални убийства? Вие ли осакатихте и разпънахте онова момче, Ли?
Той я целуна.
— Това са неща, които нямат нищо общо с нас двамата, Лоти.
— Отговори, правили ли сте го?
— Каквото и да сме правили, всичко е било с Божията благословия.
— Значи е вярно — изохка тя. — Господи, Мат. Не разбираш ли, че летим към пропаст?
Той я целуна леко по върха на носа.
— Ти си песимистка.
— А ти си глупак.
— Ако наистина мислиш така, защо ни помогна да избягаме? Защо тръгна с нас?
Тя зарови пръсти в косата му и го дръпна до болка силно.
— Идиот такъв. Беден, глупав, краси в идиот. — Мат се стресна като видя сълзи в очите й. — Аз те обичам — признанието й прозвуча като злокобен шепот. — Единствената радост, която съм изпитвала в отвратителния си живот е била любовта ми към теб. И докато съм жива ще продължа да те обичам.