— Какво?
Нещо я бе събудило и тя се чувстваше необяснимо изплашена.
— Чу ли нещо? — прошепна тя.
Джон вдигна глава и се ослуша, но къщата тънеше в тишина.
— Не долавям нищо. На какво ти приличаше шумът?
— Не знам. Съжалявам, че те събудих. Предполагам, че съм сънувала.
— Уплаши ли се?
— Сигурно.
Той отпусна глава на възглавницата и потри нос в голото й рамо.
— Как е бебето?
— Отлично.
Бяха оставили Кевин в леглото с тях, след последното му хранене. Спеше сгушен върху гърдите на Кендъл. Тя лежеше в извивката на тялото на Джон, с бедра, преплетени в неговите. Той ги притисна по-силно към себе си. Тя се отпусна. Чувстваше се сигурна в прегръдките му.
И все пак беше доволна, че държи скрит пистолета на място, където Джон не би могъл да го намери. Ненавиждаше оръжията. Маската, която представляваше лицето на умрелия Бама беше горчив спомен за ужаса, който оръжията причиняваха. Въпреки, че Мат многократно й бе предлагал да я научи да стреля, тя никога не бе използвала оръжие.
Но ако ставаше въпрос за живота на Кевин или на Джон, сигурно не би се поколебала да стреля, за да убие.
От пет минути обикаляха къщата на пръсти, но все още не можеха да открият къде се намира обектът на отмъщението им.
След няколко минутно опипване в тъмното, единият се обърна и сви рамене многозначително. Другият направи знак, че трябва да продължат към спалните, където би трябвало да е всеки, който и да се намира в къщата по това време на нощта.
Един подир друг те излязоха в коридора. Пред себе си видяха три врати. Приготвиха се да влязат в първата стая, когато водещият почти се спъна в нещо и едва успя да се задържи прав. Той коленичи и вдигна предмета. Беше плюшено мече.
Показа го на спътника си. Те се засмяха доволно и беззвучно. Вратата отсреща беше леко открехната. Те внимателно я бутнаха. Бавно и безшумно тя се отвори.
Застанали един срещу друг от двете страни на вратата, те тихо преброиха до три и след това се втурнаха в стаята.
Кендъл пусна точния брой монети в телефонния автомат. Тя набра кода за извънградско набиране и след това номера. Телефонът от другата страна на линията иззвъня.
Рики Сю отговори на повторното позвъняване.
— Бристол и Матърс.
— Аз съм. Не казвай нищо. Можеш ли да говориш?
— Велики Боже, ти си жива! Разболях се, разболях се от притеснение. Ти си най-добрата диета, на която съм се подлагала.
— Знаех, че се тревожиш, но не можех да рискувам да позвъня по-рано. Не би трябвало и сега да се обаждам.
— Наистина ли си отвлякла федерален полицай? — попита Рики Сю настойчиво, като понижи глас.
— Може и така да се каже.
— Какво значи това? Отвлякла ли си го, или не си? Къде, по дяволите си?
— Заради собствената ти сигурност не мога да ти кажа и няма да можем да говорим дълго. Телефонът вероятно се подслушва.
— Не бих се усъмнила. Шеридан гъмжи от федерални агенти и всички те търсят, момиченце.
Кендъл не се изненада. Но когато чу, че страховете й не са напразни, тя направо се обезкуражи.
— Агентите бяха тук в адвокатската фирма няколко пъти — каза Рики Сю. — Интересуваха се от всичко, отнасящо се до Кендъл Дийтън.
— О, Господи!
— Разположиха и хора в къщата на баба ти.
— Вътре? — Вътрешностите на Кендъл се преобърнаха от възмущение. Баба й би се възмутила от такова нахлуване в жилището й. — Толкова е глупаво и ненужно. Знам, че това е първото място, където биха ме потърсили, и никога не бих се доближила до къщата на баба.
— Федералните агенти не бяха единствените, които са си мислили, че може да си там. Снощи двама мъже са се вмъкнали вътре, надявайки се да те открият.
— Двама мъже? Кои са били те?
— От ФБР бяха поставили капан, но той не задействал. Нарушителите са се измъкнали, преди да бъдат идентифицирани. Избягали с колата си под дъжд от куршуми, но полицията смята, че дори не са ранени.
— Но кой…
— Не изпадай в паника, момиченце, но може да са били съпругът ти и татко му.
— Те са в затвора — опита се да възрази Кендъл. — Вече не са. Избягали са преди три дни.
Кендъл затвори веднага, но продължи да се държи с две ръце за слушалката като за спасително въже. Страх я беше дори да се обърне, за да не се окаже лице в лице със самодоволно ухилените Мат и Гиб, че най-после е паднала в ръцете им.
— Още ли ще ползвате телефона, лейди?
Кендъл подскочи инстинктивно, след това хвърли бърз поглед зад рамото си. Мъж в бейзболен екип и кецове чакаше нетърпеливо за телефона.
— О, извинете.
Тя се отдалечи с наведена глава. Нищо зловещо не се забелязваше в сервиза за автомобили. Един от клиентите наливаше бензин в колата си. Друг пускаше монети в автомата за цигари. Двама механици стояха под кола, качена на мост и разискваха нещо със собственика.