Никой не обръщаше и най-малко внимание на мъжкараната в джинси и кецове, която изобщо не приличаше на публикуваните снимки на Кендъл Бърнууд, изчезналата обществена защитничка.
Федералната полиция търсеше из целия Юг колата, с която бе потеглила от Стефансвил. Сега колата се бе превърнала в движеща се мишена и тя поемаше огромен риск всеки път, когато я караше. Но бе необходимо да разбере какво правят преследвачите и какъв е шансът да бъде хваната.
Тръгна бързо към колата. Щом й се отдаде възможност, поне ще свали регистрационните номера. Горещината в колата бе направо непоносима, но Кендъл трепереше, когато пое по шосето към дома си.
Дом?
Да. Тази къща й изглеждаше като дом, както и къщата на баба й в Шерндан. Фермерската къща бе наследство на дядо й от далечен чичо. А самият той бе починал преди да има време да й се порадва, но Кендъл и баба й използваха къщата всяко лято.
Щом учебната година свършеше, те се отправяха за там и прекарваха щастливи и спокойни лета. Понякога ловяха риба, друг път консервираха пресни плодове, които купуваха от щандове покрай пътя, а понякога просто се наслаждават на компанията си. Вечер четяха на глас една на друга разкази, окичваха с венци от маргаритки входната врата и често ходеха на пикник на любимото си място близо до водопада.
Никога не бяха посрещали гости във фермерската къща. Не бяха канили никого но време на лятната си почивка. Приятелите им знаеха, че всяка година напускаха Шерндан в началото на юни и се завръщаха чак след Деня на труда9, но никой не знаеше мястото, за което се отправяха. Заради това Кендъл смяташе, че тук е сигурно.
Но доколко можеше да се чувства сигурна където и да е, щом Мат и Гиб бяха на свобода?
Пепърдайн трябва да е обезумял. Беше изтървал главния си свидетел, приятеля си Джон Макграт а сега и главните заподозрени. Беше направил впечатление на Кендъл като добър човек, но грубоват на външен вид. Тя не можеше да го мрази, защото върши работа, за която му плащат. Но щеше да направи, каквото е по силите й, за да му попречи да я хване.
Въпреки това обаче, тя предпочиташе да бъде арестувана, вместо да попадне в ръцете на Мат и Гиб. А те сигурно щяха да я открият. Единствената възможност, която виждаше, за да спаси живота си, беше винаги да е на крачка пред тях, докато ги хванат и ги върнат в затвора. Още тази нощ трябва да вземе Кевин и да бяга.
Но какво ще стане с Джон?
Въпреки, че все още ходеше с една патерица, той почти изцяло се бе възстановил. Можеше да го остави с чиста съвест. Единствената пречка беше, че тя не искаше.
Но ако го обича, нима това не беше още една причина да го напусне? Докато се намираше в близост до нея, неговият живот също беше в опасност. Той не би позволил на бащата и сина Бърнууд да пипнат нея или Кевин, към които се привързваше с всеки изминат ден. Можеше да загуби живота си, опитвайки се да ги защити и да умре, без да знае за какво е било всичко.
Това тя не можеше да позволи да се случи. За тях нямаше общо бъдеще, но дори и да прекараше останалата част от живота си без него, искаше да е сигурна, че поне е жив.
Какво да направи? Сама да се предаде?
Веднага отхвърли тази мисъл. Рики Сю бе казала, че от ФБР са били в офисите на адвокатската компания, задавали са въпроси, ровили са се във всичко, което я е обкръжавало. Ако откриеха тайната й, доверието към нея би се провалило с гръм и трясък.
Ще решат, че е свидетел, на когото не може да се разчита и тогава за какво би им притрябвала? Или ще трябва да я обвинят за отвличането на Джон и да я пратят в затвора, или да я изоставят без всякаква защита срещу Мат, баща му и техните последователи.
Единственият шанс за оцеляване беше да изчезне отново. Тя се обвини, че е оставила Кевин с Джон този следобед. Ако сега беше с бебето, просто щеше да продължи с колата. Но щеше да я заболи сърцето, ако не види Джон и не му каже мълчаливо сбогом. А да тръгне, след като го е видяла, би било още по-трудно. Едно нещо обаче бе ясно — трябваше да бяга.
— И така, кой оплеска работата?
Агентите под безмилостния поглед на Пепърдайн не обелваха дума. Страхуваха се да дишат.
— Е?
Заместникът му трескаво затваряше прозорците в полицейския участък в Шеридан, Тенеси, където бе разположил командния си пост, след като се премести от Проспър.
Един от двамата агенти, отговорни за бъркотията предишната нощ, накрая успя да събере кураж да говори.
— Откакто е изчезнала, ние сме постоянно на пост около къщата, сър, и нищо не се бе случвало.