— Така?
— Така, ние… ъ-ъ… я оплескахме — завърши агентът колебливо.
— Сър — обади се другият агент. — Страхувахме се да не застреляме мисис Бърнууд. Или Макграт.
— Точно така, сър — започна да му приглася партньора, благодарен и за това зрънце защита. — Ами, ако се окажеха те и детето?
— Добре, всичко, което знаем е, че са били те. Може би малката червена шапчица и големият лош вълк. Не знаем кои са били, нали? Защото не можем да установим кои са били нарушителите, нито да установим каква е колата им.
— Не беше мисис Бърнууд — заяви един от агентите твърдо. — Бяха определено двама мъже.
— Ох, определено двама мъже. Добре, това изяснява нещата. Може да са били Батман и Робин. — Пепърдайн избухна и изкрещя няколко нецензурни епитета. — Вие, момчета, ще прекарате един час на полигона, който съм поставил на най-слънчевото и горещо място в този район. Ще стреляте, докато ви се подпалят ръцете. Защото снощи не сте успели да улучите бика по задника с нежните си пръстчета. И си мислите, че е смешно — изрева Пепърдайн. Един от агентите се бе подсмихнал глупаво. — Ще останеш два часа на полигона. Сега се махайте от очите ми преди наистина да си получите заслуженото.
Те се измъкнаха навън и затвориха вратата. Останал сам, Пепърдайн се отпусна на стола зад бюрото и зарови лице в ръцете си. Оптимизмът, с който се върна в Стефансвил и получи описанието на колата, отдавна се бе изпарил.
Откакто се занимаваше с този случай, не бе имал и минута почивка. Още от самото начало, когато решиха, че има компютърна грешка. Ако компютърният оператор не бе отказал получените данни, Рути Фордхам щеше още да е жива, а мисис Бърнууд не би изчезнала отново заедно с Джон. Когато разбраха грешката си и разгадаха бъркотията в данните, Джон вече летеше към катастрофата. Пропаднаха усилията им да се свържат с него по радиотелефона. След сблъсъка с падналото дърво бе загубил паметта си.
Господи, каква странна последователност от събития. Бягството на Бърнууд от затвора в Проспър беше друго голямо препятствие. Сега трябваше не просто да открие мисис Бърнууд и Джон, но трябваше да ги открие преди тези маниаци да са се докопали до тях. Нямаше да е лесно. Тя се беше крила в Денвър цяла година преди да я открият.
Не беше чак дотам глупава да се върне в родния си град, но очевидно някой друг е мислил, че е възможно. Бяха отишли да я търсят в къщата на баба й снощи.
Реакцията на Пепърдайн след провала на хората му се дължеше колкото на ярост и затруднение, толкова и на страх. Страхуваше се, че вече знае извършителите на взлома — Гиб и Мат Бърнууд.
Той погледна към фотографията на мисис Бърнууд, която бяха разпратили на поделенията си в цялата страна. След това погледна към снимките от местопрестъплението, донесени му преди по-малко от час. Видът на окървавеното, голо тяло на Лоти Лайнъм предизвикваше гадене.
Обръщайки се към фотографията на съпругата на Мат Бърнууд, Пепърдайн промърмори:
— Лейди, моли се да те намеря преди него и татенцето му.
И какво, по дяволите, правеше Джон през цялото време?
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Джон гледаше от входната врата как Кендъл се отдалечава с колата, след това закуцука в спалнята, където Кевин лежеше по гръб в кошарата.
— Слушай, ъ-ъ, много ми е натоварен плана. Затова се нуждая от пълното ти съдействие, нали? Ще поседиш малко самичък. Няма да се бавя. Не бих могъл да се бавя. Само, нали разбираш, стой спокойно, докато се върна.
Той се поколеба, като че ли бебето можеше да се противопостави. То избълбука мехурчета, размаха юмручета и не показа с нищо, че се тревожи да остане само.
— Добре тогава — каза Джон и се обърна.
Той излезе от къщата, но преди да е изминал и десетина метра спря, защото му се стори, че чува шум. Дали не беше задавяне? Хленч? Той прехвърли на ум всички опасни възможности. Пожар. Диви животни. Насекоми. Задушаване.
— По дяволите.
Той се върна обратно с помощта на патерицата си.
— Добре, мой човек. Надявам се, че ще се справиш. — След това добави тихо. — Надявам се, че аз ще се справя.
Сложи коланите, които си слагаше Кендъл понякога, за да носи бебето на гърдите си. Подиря патериците си на кошарата, подпря се на здравия крак и се наведе да вдигне Кевин.
— Ай, ай много е смешно — измърмори той, когато Кевин загъргори щастливо. Щом постави удобно бебето, той се подпря на патериците и отново излезе навън.
— Нито дума за това на майка ти, разбра ли? Тя е умна лейди, майка ти. Отново ми взе пистолета, така че не мога да я заплаша с него, за да я накарам да изчезваме оттук. Бих могъл и сам да карам, но когато се върна, тя ще си е отишла.