Той погледна към детето.
— Предполагам, че не знаеш къде е скрила оръжието ми, нали? Прекалено е хитра, за да го изхвърли, но проклета… извинявай, само да го намеря. Прерових къщата от горе до долу.
Той бързо извървя разстоянието до шосето, където спря, за да поеме дъх. Потта вече течеше от него. Течеше на тънки струйки от челото и се стичаше в очите му, от което те го смъдяха. Трудно беше да ги избърше с ръкав, защото се нуждаеше от двете си ръце, за да се справи с патериците. Знаеше, че експедицията ще бъде физически изтощителна, а и не бе планирал да носи допълнителните петнайсет фунта на Кевин.
Насочи се към къщата, която бе забелязал в деня, когато отидоха с Кендъл до града.
— Честно казано, мисля, че майка ти е прекалено умна за собственото си добро — каза той сърдито. — Трябва да ми върне оръжието. Аз ще знам по-добре как да го използвам, ако възникне такава необходимост.
Той говореше, за да не се замисля за огромните последствия, които би имала тази експедиция, ако бъде успешна. Все още не бе във форма за такова натоварване и дишаше тежко. Беше горещ, задушен следобед. Възползваше се от всяка сянка по пътя, но и това твърде малко го облекчаваше.
Усети се на предела на силите си. Трябваше да се върне в къщата преди Кендъл, а нямаше представа колко време ще отнеме днешното й излизане. В деня, в който пътуваха заедно до града, той мислено бе измерил разстоянието. В едната посока то беше около дванайсет мили. Като се имат предвид завоите но пътя, времето прекарано в пазаруване, тя не би могла да вземе пътуването за по-малко от половин час. Толкова си беше определил, за да опита да намери помощ.
Но вървеше бавно и изоставаше от графика. Ако имаше късмет, някоя кола щеше да мине и да го откара до най-близкия телефон. Това беше всичко, от което се нуждаеше — шейсетсекунден телефонен разговор.
Погледна към ръчния си часовник. Бяха изминали седем минути, откакто тя тръгна. Мускулите на гърба и ръцете му пламтяха от напрежение, но той се мъчеше да върви още по-бързо.
Усилията му бяха възнаградени, когато изкачи високото и забеляза къщата, която тогава бе запомнил. Беше отдалечена на четвърт миля, може би дори по-малко. Трудно бе да се определи заради горещината, която се издигаше от паважа и от която околният пейзаж трептеше.
— Ако се напрегна до краен предел, може да го взема за четири минути — каза той на Кевин. — Максимум пет. Във всеки случай съм луд, че говоря с някого, който сигурно не ме разбира. Може би съм още в кома и това е някакъв кошмарен сън. Това е. Ти си само сън. Ти…
Изведнъж Джон започна да се смее.
— Ти ме напика, нали? — Гореща течност потече надолу по гърдите му. — Е, това е начин да ме убедиш, че си реалност.
Монологът му бе помогнал да не обръща внимание на протестите на изтощените мускули, нетърпимата горещина и разстоянието, което се налагаше да преодолява. Когато достигна отклонението за къщата се почувства безкрайно доволен. Наклонената алея почти го свърши. И когато стигна до портата почти бе загубил съзнание.
Облегнат на подпорната греда, той извика.
— Ей? — чу се нещо като сухо грачене. Вдиша няколко пъти дълбоко, събра всичката слюнка, която можа да отдели и опита отново. — Ей!
Кевин започна за пищи.
— Шшт. Не викам на теб. — Той потупа задничето му успокоително. Кевин спря да пищи, но настроението му беше тъжно. Ъгълчетата на устата му бяха обърнати надолу и сълзи се появиха на очите му.
— Знам как се чувстваш, приятел. И аз самият искам да закрещя.
След като хвърли поглед по-отблизо на къщата, стана очевидно, че там нямаше никой и отдавна не бе имало. Цветята в саксиите на верандата бяха се превърнали в кафяви безлистни пръчки. Всички пердета по прозорците бяха спуснати. Виждаха се паяжини в ъглите на касите на прозорците.
Сега какво? Дрехите му бяха подгизнали от пот. Можеше да припадне от обезводняване, преди да се върне до къщата на Кендъл. А и бебето…
Господи! Ако на него му беше толкова горещо и сухо, Кевин също трябва да се чувства така. Спомни си, че бе чувал, че бебетата имат по-висока телесна температура от възрастните. Той сложи ръка на челото на Кевин. Кожата му беше гореща, той изгаряше.
Стреснат, Джон измъкна една от патериците си изпод мишницата и се облегна тежко на нея, за да се държи изправен. Избра една от саксиите и с нея счупи стъклото на входната врата, пресегна се отвътре, превъртя секрета и отвори вратата.
Не се притесняваше, ако е задействал някаква алармена инсталация в местната полиция. Сега, след като знаеше, че не е криещ се за криминално престъпление беглец, той искаше да бъде заловен. Но в момента трябваше да намери някаква течност за себе си и за бебето.