Към това трябваше да се прибави и провалът, който го накара да напусне ФБР. Като че ли четяща мислите му. Лиза докосна болното му място:
— Има ли нещо общо с онова, което се случи в Ню Мексико?
— Не.
— Мисля, че има.
— Няма.
— Ако си поговорим за това, Джон, ще се почувстваш по-добре.
— Не искам да говоря за това и не искам бебе. Точка. Край на дискусията.
— Егоистично копеле такова.
Тя се цупи няколко дена, преди да благоволи да му проговори отново. Той не й вярваше, че няма да забременее без негово знание и затова си назначи дата за васектомия, а междувременно ползваше презервативи.
Преди да го оперират, обаче на Лиза й писна и тя напусна живота му завинаги. Наскоро след това го повикаха в Денвър да съпровожда една свидетелка до Южна Каролина.
И ето го сега да дава на едно бебе да пие вода, като суче от върха на пръста му. До преди три седмици дори при смъртна опасност, той не би се приближил до каквото и да е бебе. Не би се докоснал, не би му говорил. Това, което правеше сега не би било по силите му тогава.
— Лиза е кучка, а Кевин?
Бебето сега изглеждаше доволно. Джон погледна часовника си. По дяволите. Двайсет и три минути бяха минали, откакто Кендъл бе тръгнала. Не трябваше да допусне да се върне преди него. Докато тя вярва, че все още е с амнезия, той имаше преднина пред нея. Ако открие, че е напускал къщата, за да търси…
Телефон!
В залисията си да даде да пие на бебето, той бе забравил причината, заради която бе тук. Затвори чешмата и се втурна обратно във всекидневната. Там го видя — на една малка масичка, старомоден, черен, с шайба, но телефон!
Джон се засмя високо като вдигна слушалката. След това установи, че линията е глуха. Натисна по вилката с надежда, че както водата и телефонът се нуждае от побутване, за да заработи. Но нямаше смисъл, само си губеше времето.
Пъхна Кевин в коланите и затвори със секрета вратата зад себе си.
— Съжалявам за стъклото — измърмори той към отсъстващите собственици, докато се справяше със стъпалата и вдигна патерицата, която бе оставил на верандата.
Поне връщането бе по нанадолнище, но горещината беше непоносима, а мускулите си, нормално поддържани във форма, с две-три енергични тренировки седмично, усещаше като желе, забодено с гвоздеи.
Когато стигна до пощенската кутия в края на алеята, той се облегна на нея и пое въздух в сухите си дробове. Металната кутия беше гореща и след няколко секунди започна да гори като огън рамото му.
Остави бележка в кутията, глупако!
Неудобството си струваше идеята, която му подсказа. Можеше да напише бележка тази нощ, след това да се измъкне и да я сложи в пощенската кутия. Ще адресира бележката до пощаджията и ще му каже да се обади на местните власти. Ще напише и телефонния номер на службата си и на Пепърдайн, в случай че пощальонът си помисли, че това е шега и поиска да го провери. След това ще сложи червено парцалче на пощенската кутия. С малко късмет пощаджията, ще го забележи утре и ще спре.
Сега като имаше друг план в главата си, той се почувства по-енергичен. Взе разстоянието обратно до къщата за половината време. Но когато стигна до верандата, чу колата й да завива по алеята.
Той пусна една от патериците във всекидневната и закуца по коридора към банята. Заключи вратата и опря глава на нея. Мускулите му протестираха от преумората. Дишането му беше като на вършачка, а дрехите му — мокри от пот. И вонеше.
Ако Кендъл го види така, щеше да разбере, че подготвя нещо.
Макар, че трепереше от умора, измъкна Кевин от коланите и го сложи на постелката в банята.
— Нали сме заедно в кашата? — Сложи запушалката на ваната и пусна водата.
Чу стъпките й на верандата.
— Джон?
Съблече се до кожа с невероятна бързина и натъпка потните си дрехи в кошницата за мръсни дрехи, след това се захвана с Кевин.
— Джон?
— Да? — Беше съблякъл Кевин до пелената.
— Къде си?
— Кендъл? — Свали и пелената. — Вече си се върнала? Джон се вмъкна във ваната, като държеше гипса извън водата. Изискваха се няколко маневри, но той успя да се наведе достатъчно напред, за да пъхне главата си под крана и да си намокри косата, след това посегна към голото бебе на постелката.
— Ти си наистина верен приятел — прошепна той, докато се облягаше назад и сложи Кевин на гърдите си. — Няма да го забравя, човече.
— Джон, какво правиш? Къде е Кевин?
— Какво? Не мога да те чуя, Кендъл. Водата тече.
— Къде е Кевин?
— Тук, с мен. — Той изпръска с вода бебето, което изгука от удоволствие и щастливо заудря с юмручета гърдите на Джон.