— С теб?
— Разбира се. Къде мислиш, че ще е?
Тя опита дръжката.
— Заключил си вратата.
— О, съжалявам — излъга той.
— Отвори вратата.
— Вече съм във ваната. Адски трудно ми е да влизам и излизам с този гипс.
— Аз ще вляза.
Той разбра, че ще влезе. Усети паника в гласа й и му стана ясно, че въпреки че бяха любовници, тя не му се доверяваше изцяло.
И съвсем правилно.
Ако му се беше удала възможност днес, той щеше да я предаде. Ако в къщата имаше хора, ако телефонът работеше, ако бе успял да спре кола, федералните полицаи щяха сега да са на път, да я приберат обратно в ареста.
Днес не беше успял, но утре ще опита пак и следващия ден отново, колкото пъти е необходимо. Без оръжието си и с гипсирания крак, той би й осигурил много слаба закрила, ако някой от членовете на Братството дойде да я търси.
Правителството се нуждаеше от нейното свидетелстване, за да осъди двамата Бърнууд. Още повече, че тя нямаше никакъв шанс срещу тайното общество на защитниците на нравствеността, освен ако не получи правителствена закрила. Той смяташе да й я издейства, въпреки че тя щеше да го намрази за това.
Простата ключалка се отвори с фиба. Кендъл се втурна вътре, след това се отдръпна, когато видя двамата, излегнали се във ваната. Бяха невероятна картинка — той, с крак провесен отстрани на ваната и Кевин — мъничък, гладичък и розов, облегнат на гърдите му.
— Тъкмо навреме да се присъединиш към нас — каза той, усмихвайки й се невинно. — Въпреки, че може да ни е тясно. Можеш ли да затвориш крана вместо мен? Мисля, че водата е достатъчна.
— Какво правите? — Гласът й от вълнение звучеше остро, като че ли не бе чула и дума от закачливото му предложение.
Той я погледна учудено и посочи очевидното.
— Къпем се.
— С Кевин?
— Защо не? Помислих си, че и той ще се зарадва на малко прохлада.
— Влязох и къщата изглеждаше пуста. Не знаех къде си. Кевин не беше в леглото си. Помислих си… не знам какво си помислих.
Тя се отпусна тежко на капака на шкафчето. На границата да избухне в сълзи лицето й бе бледо, устните — безцветни. Навела надолу глава, тя разтри слепоочията си. Беше силно разтревожена и Джон си помисли, че не е само заради това, че двамата с Кевин за момент са останали извън полезрението й.
Нещо се бе случило в града.
Какво? Сега бе дори по-разтревожена, отколкото преди няколко дни, когато бе обезобразила косата си, за да промени външния си вид. Той трябваше да разбере какво я тревожи. Как беше стигнала до информацията? Какво беше научила, че да се разтревожи така?
Тя отпусна ръка в скута си и вдигна глава.
— Моля те, не ме плаши така друг път, Джон.
Начинът, по който го гледаше и разтрепераният й глас го накараха да се почувства като първокласно копеле.
— Не съм искал да те изплаша.
Преди да се размекне съвсем, той си напомни, че колкото и патетично да изглеждаше с убития си вид и лошо подстригана коса, тази жена бе извършила две федерални престъпления — отвличане и бягство от свидетелстване.
Неговото безспорно задължение беше да употреби каквито и да са средства, за да я предаде цяла и невредима. Истината е, че методите му не бяха ортодоксални, но и служебния му наръчник не включваше такива специални обстоятелства. Правеше най-доброто, на което беше способен.
Не беше поискал сам това назначение. То му бе натресено най-напред от Джим, след това от Кендъл. Така че ако се налагаше да подготвя плана си в крачка, вината не беше негова. Да крие възстановяването на паметта си, да се грижи за бебето, да се люби с Кендъл, всичко това в момента бяха служебни задължения.
Добра реч, Макграт. Ако я рецитираш по-често, можеш и сам да си повярваш.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Рики Сю нетърпеливо захапа палеца си. Когато старият Бристол се доближи до бюрото й и дискретно я помоли да го последва, тя си даде вид, че в това няма нищо необикновено.
Без да обръща внимание на погледите на чиновниците и другия помощен персонал, тя тръгна с изправени рамене и високо вдигната глава след клатушкащият се Бристол по постлания с килими коридор към конферентната зала, където той отвори и задържа за нея масивната врата.
— Почакайте тук, моля, мис Роб. Те ще дойдат след малко. Е, добре, помисли си тя.
Стоя там повече от половин час и „те“ все още не се бяха появили. Залата за конференции се използваше рядко, а в нея човек се чувстваше като в мавзолей. Отгоре на всичко беше и студена като хладилник. От позлатените рамки я гледаха строгите портрети на отдавна починали служители с мрачни изражения — надути и осъдителни.