Рики Сю хвърли дебнещ поглед към другите двама агенти, но те запазиха стоическо почтително мълчание към шефа си.
— Преди две години — започна той — в някакъв скапан град в Ню Мексико, името на който дори не си спомням, един мъж влязъл една сутрин във федералната банка с два автоматични пистолета в ръце и стотина патрона в пълнителите. Поискал да говори с бившата си жена, която се надявал да убеди да се върне при него и да си изгладят отношенията.
Жена му работела като касиерка в банката, но той не знаел, че същия ден тя се обадила, че е болна. Когато откаченият разбрал грешката си, той мръднал още повече и решил — какво по дяволите? — тъй като вече е там, въоръжен до зъби, по-добре да започне да стреля, или докато убие всички в сградата, или докато бившата му жена не обещае, че ще се помирят.
Рики Сю направи отегчена физиономия. Размърда се нетърпеливо на стола и въздъхна.
— Историята наистина е много впечатляваща, мистър Пепърдайн, но…
— Млъкнете и слушайте.
— Добре, слушам. — Тя скръсти ръце над масивния си бюст. Без да й обръща внимание, Пепърдайн продължи.
— Тъй като денят напредвал, положението на заложниците вътре в банката станало наистина опасно. Местната полиция се опитала да вразуми въоръжения, но с напредване на времето той все по-настойчиво заплашвал, че ще стреля.
Само за да им даде да разберат, че не се шегува, застрелял пазача на банката и изхвърлил тялото му от прозореца на втория етаж. Тогава се обадиха на мен. Отлетях за там и взех със себе си най-добрият специалист но преговори с престъпници, който имахме в бюрото — доктор Джон Макграт.
Очите на Рики Сю се отвориха широко.
— Да, доктор Джон Макграт. Той има докторат по психология и криминология. Както и да е, по времето когато стигнахме там, бяха успели да установят връзка. Джон любезно помоли смахнатия да си поговорят по телефона. Той обеща всичко, което обещаваме в подобни ситуации и го направи толкова добре, че бях сигурен, че ще освободим хората.
— Джон започна разговор за жена му. Наистина ли се е надявал, че ще й вдъхне любов с такова поведение? Дали ще поиска да се върне, ако той продължи да убива? И тъй нататък. Убиецът се разколеба. Джон се справяше. Надявахме се, че всичко ще свърши без да бъде убит още някой.
— Една от заложничките беше с двете си деца, едно пеленаче и едно току що проходило, на около две години. За да не продължа много с историята, бебето започнало да плаче. По-голямото също се разревало. Врявата изнервила убиеца. Заповядал на майка им да ги накара да млъкнат.
— Тя се опитала, но децата били уморени, гладни и твърде малки, за да разберат в каква опасност се намират и продължили да плачат. Убиецът заплашил, че ще ги убие, ако не млъкнат. Не мога да опиша какво беше за нас да слушаме плача на онези малки дечица и молбите на майка им да бъде пощаден животът им.
— Честно да ви кажа, не знам как Джон успяваше да говори толкова спокойно. Ние, останалите, ругаехме и нервно се разхождахме, но Джон остана спокоен. Опита всичко възможно. Обеща на смахнатия и луната, ако се съгласи да освободи невредими майката и децата й. Говореше като хипнотизатор — спокойно и равно, но и той беше разтревожен както всички останали. Преди това, или по-точно оттогава, никога не съм виждал човек да се поти така. Наистина искаше да спаси онези деца.
Той спря да говори и Рики Сю разбра, че в себе си отново преживява случката. Тя преглътна шумно.
— Какво се случи?
— Идиотът ги застреля хладнокръвно. Без да му мигне окото, мис Роб. Майката. Бебето. Момченцето. Премахна ги с три изстрела. За щастие, хората от SWAT11 се втурнаха и измъкнаха убиеца, но той вече бе убил хубавата млада жена и децата й.
— Всички бяхме разстроени, но никой толкова, колкото Джон. Наблюдавах как приятелят и колегата ми направо се разпада. Няколко месеца след инцидента той напусна Бюрото и отиде да работи във федералната полиция.
— До ден днешен обвинява себе си. Решил е, че неговият неуспех е причината един млад човек да загуби цялото си семейство. Джон не можеше да направи нищо, не пропусна да каже всичко, което е трябвало. Той не можа да спаси тези три живота и оттогава изпитва болезнено чувство на вина.
Последва гробна тишина. Рики Сю повехна под обвинителния поглед на Пепърдайн. Накрая все пак попита:
— Защо ми разказвате това?
— За да ви накарам да разберете, че вашата приятелка може да си мисли, че прави нещо наистина хитро като е взела Джон, но тя върви по въже, без дори да подозира. Емоционално е нестабилен, особено в близост до бебета.
Той се наведе напред, докато носът му почти докосва нейния.